Така Елена живееше спокойно в Розлоги под нежната грижа на чичо си и едва след неговата смърт за нея настана тежко време. Жената на Константин, от семейство със съмнителен произход, беше сурова, сприхава и енергична жена, която само мъжът й умееше да държи изкъсо. След неговата смърт тя взе в железните си ръце управлението в Розлоги. Прислугата трепереше пред нея, крепостните се страхуваха от нея като от огън, съседите й скоро я разбраха каква е. През третата година на своето управление тя на два пъти нападна с оръжие семейство Шивински в Броварки и сама преоблечена като мъж, на кон предвождаше хората си и наемни казаци.
Веднъж, когато полковете на княз Йереми разгромиха една татарска банда, която върлуваше около Седем могили, княгинята начело на своите хора изтреби до крак останалите живи татари, които бяха стигнали чак в околностите на Розлоги. В Розлоги тя се настани като господарка и започна да смята това имение за своя и на синовете си собственост. Синовете си тя обичаше, както вълчица своите малки, но понеже сама беше от прост произход, не мислеше за тяхното възпитание. Един монах, източноправославен, доведен от Киев, ги научи да четат и пишат — и с това свърши тяхното образование. А пък Лубни не беше далеч и там се намираше княжеският двор, в който младите князе биха могли да добият добри обноски, да се обучат на канцеларски ред, на обществена работа или да постъпят във войската и да завършат рицарското училище. Но княгинята имаше свои съображения, поради които не ги изпращаше в Лубни.
Ами ако княз Йереми си спомни чии са Розлоги и надникне да види какви грижи се полагат за Елена или сам в името на паметта на Васил поиска да поеме грижата за нея? Тогава навярно княгинята и синовете й ще трябва да напуснат Розлоги — затова тя предпочиташе в Лубни да забравят, че на тоя свят живеят някакви Курцевичи. Затова пък младите князе растяха полудиви и повече казаци, отколкото шляхтичи. Още като юноши те вземаха участие в крамолите на старата княгиня, в нападенията срещу семейство Шивински, в походите против татарските групи. Те изпитваха вродено отвращение към книгите и по цели дни стреляха с лък или се упражняваха с боздуган, сабя и в хвърляне на въже с примка. Те дори не се занимаваха и със стопанството, защото майката го държеше в ръцете си. И жално беше да гледаш тия потомци на знаменит род, в чиито жили течеше княжеска кръв, но чиито навици бяха сурови и груби, а умовете и закоравелите им сърца напомняха необработена степ. През това време те израснаха като дъбове, но понеже знаеха, че са прости, срамуваха се да живеят с шляхтата и по-мила им беше дружбата на дивите казашки главатари. И затова те рано влязоха във връзка с Низ, където ги смятаха за другари.
Понякога по половин година и повече седяха в Сеч; ходеха на „работа“ с казаците, участваха в походите срещу турците и татарите, което в края на краищата стана тяхно главно и любимо занимание. Майка им не се противопоставяше на това, защото те често докарваха богата плячка. Но при един поход най-големият, Васил, попадна в ръцете на неверниците. Наистина, братята с помощта на Богун и на неговите запорожци го освободиха, но с прогорени очи. Оттогава той трябваше да си седи вкъщи; и както по-рано беше най-дивият, така после стана много мек и потъна в размисли и в служба на Бога. Младите продължаваха военния си занаят, който накрая им спечели прякора „князеказаци“. И наистина, достатъчно беше да се погледне в Розлоги-Сиромахи, за да се отгатне какви хора живеят в него. Когато посланикът и пан Скшетуски спряха пред портата със своите коли, видяха не дворец, а по-скоро просторна барака, скована от грамадни дъбови греди, с тесни прозорци, подобни на бойници. Жилищата на прислугата и казаците, конюшните, хамбарите и съкровищниците се намираха непосредствено до къщата и образуваха безформена постройка, съставена от многобройни, по-високи и по-ниски части, отвън толкова бедна и недодялана, че ако не се виждаше светлината в прозорците, мъчно можеше де бъде сметната за човешко жилище. На двора пред къщата се виждаха два кладенеца с геранила, а близо до портата — стълб с колело на върха, върху което седеше опитомена мечка. Здрава порта, също от дъбови греди отваряше пътя към двора, който целият бе ограден с ров и палисада.