Но Ануша Борзобогата се смили над него и при все че бяха имали спречквания помежду си, реши да го утеши. За тая цел тя, без да откъсва поглед от княгинята, започна незабелязано да се мести все повече към рицаря и най-сетне се намери досам него.
— Добър ден, ваша милост — каза тя. — Отдавна не сме се виждали.
— Ах, панно Ана! — отговори меланхолично пан Михал. — Много вода изтече и в тъжни времена се виждаме отново — и то не всички.
— То се знае, че не всички, толкова рицари са загинали!
Тук Ануша въздъхна, а след малко продължи:
— И ние не сме толкова, колкото бяхме, защото панна Шенютувна се ожени, а княгиня Барбара остана при съпругата на вилненския воевода.
— И сигурно също ще се жени?
— Не, тя не мисли много за такова нещо. Но защо питаш, ваша милост?
При тия думи Ануша присви черните си очички така, че останаха само цепнатинки, и изпод ресниците си гледаше изкосо към рицаря.
— От симпатия към семейството й — отвърна пан Михал. А на това Ануша отговори:
— О, редно си е, защото и ти, пане Михал, имаш голяма приятелка в лицето на княгиня Барбара. Тя неведнъж питаше: къде е оня моят рицар, който на турнира в Лубни свали най-много турски глави и аз му давах наградата? Какво прави? Дали е още жив и дали ни помни?
Пан Михал вдигна с благодарност очи към Ануша и първо се зарадва, а после забеляза, че Ануша много се е разхубавила.
— Наистина ли княгиня Барбара е говорила така? — попита той.
— Кълна се в Бога! А споменаваше и това как ваша милост си скачал през крепостния ров заради нея и си паднал във водата.
— А къде се намира сега съпругата на вилненския воевода?
— Беше с нас в Брест, но преди една седмица замина за Белск, откъдето ще дойде във Варшава.
Пан Володийовски погледна втори път Ануша и вече не можа да издържи.
— А ти, панно Ана — каза той, — толкова си се разхубавила, да му е драго на човек да те гледа.
Девойката се усмихна мило.
— Ти, пане Михал, казваш това само за да ме спечелиш.
— Навремето си исках това — каза рицарят, като сви рамене. — Бог вижда, че исках, но не можах, а сега желая на пан Подбипента да бъде по-щастлив.
— А къде е пан Подбипента? — попита Ануша и наведе очички.
— В Замошч със Скшетуски, той стана вече подпоручик в хоронгвата и трябва да си гледа службата, но ако знаеше кого ще види тук, кълна се в Бога, че щеше да вземе пермисия и бързо да дойде тук с нас. Той е верен кавалер, който заслужава всяко благоволение.
— А във войната… да не му се е случило нещо лошо?
— Струва ми се, ваша милост панно, че не искаш да ме питаш за това, а за ония три глави, които си е поставил за задача да отсече.
— Не вярвам той наистина да си е поставил такава задача.
— И все пак, ваша милост панно, вярвай, защото иначе нищо няма да стане. Той ревностно търси такъв случай. При Махновка, когато отидохме да огледаме местността, където той бе воювал срещу тълпите, и сам князът дойде с нас, ще ти кажа, ваша милост панно: много битки съм видял, но такова нещо, откак съм жив, не съм виждал. Когато се препаше с шарфа на ваша милост — косите могат да ти настръхнат от това, което прави! Ще намери той своите три глави, бъди спокойна, ваша милост.
— Нека всеки намери това, което търси! — каза Ануша с въздишка. След нея въздъхна и пан Володийовски и вдигна поглед нагоре, но внезапно с учудване погледна към един от ъглите на стаята.
От тоя ъгъл към него гледаше сърдито, избухливо лице, което Володийовски не познаваше, въоръжено с грамаден нос и мустаци, подобни на две метли, които мърдаха бързо като от сподавен гняв.
Човек можеше да се уплаши от тоя нос, от тия очи и мустаци, но малкият пан Володийовски не се плашеше лесно, та, както се каза, само се учуди и като се обърна към Ануша, попита:
— Коя е оная личност, ето там, в ъгъла, която ме гледа така, сякаш иска да ме изяде с парцалите? И мърда мустаци като стар котарак на сирене.