Със същото любопитство гледаха и на княжеските хоронгви, на „русините“, както ги наричаха. Те вече не бяха така дрипави и измършавели, както след битката при Константинов, понеже в Замошч князът даде нови униформи на хоронгвите си, но все пак на тях гледаха като на задморско чудо, защото по мнението на жителите от околностите на столицата идеха от края на света. Затова и се разказваха чудеса за ония тайнствени степи и гори, в които се раждат такива рицари, удивляваха се от кожата им, загоряла и почерняла от черноморските вихри, на смелия им поглед и на донейде дивото им държане, наложено от дивите им съседи.
Но след княза най-много привличаше погледите пан Заглоба, който забеляза какво удивление предизвиква и гледаше толкова гордо и смело, така страшно въртеше очи, че веднага в навалицата започваха да говорят: „Тоя трябва да е най-първият между рицарите!“ А други казваха: „Много души ще да е изпъдил от телата. Я го виж какъв сърдит змей е!“ А когато тези думи стигнеха до ушите на пан Заглоба, той ставаше още по-навъсен, за да скрие вътрешното си задоволство.
Понякога той отговаряше на тълпата, понякога се подиграваше, и то най-много с литовските хоронгви, в които тежковъоръжените части носеха златна, а леките сребърна петлица на рамото. „Ех, че си затра, пане петличко!“ — викаше пан Заглоба при тая гледка. Затова някой военен изсумтяваше, скръцваше със зъби, подрънкваше сабя, но като си помислеше, че тия обиди си позволява воин от хоронгвите на руския воевода, в края на краищата плюеше и се отказваше от двубой.
Близо до Варшава тълпите бяха вече толкова гъсти, че движението стана съвсем бавно. Изборът се очертаваше да бъде много по-многолюден от обикновено, защото започнаха да прииждат дори шляхтичи от по-далечните руски и литовски земи, които при това разстояние не биха дошли само за избора, но сега бързаха към Варшава и за собствената си безопасност. А денят на избора беше още далеч, едва бяха започнали първите заседания на сейма; но пристигаха месец-два по-рано, за да се настанят в града, да припомнят за себе си на едни или други, да потърсят тук-таме покровителство, да ядат и пият по магнатските дворове и, най-сетне, след жътвата да вкусят в столицата от нейните удоволствия.
През стъклото на каретата си князът гледаше с тъга тая навалица от рицари, войници и шляхтичи, богатството и разкоша в облеклото им и мислеше каква сила би могла да се създаде с тях — колко войска да се организира. Защо тая Жечпосполита — толкова силна, многолюдна и богата, препълнена с храбри рицари, е същевременно толкова хилава, та не може да се справи с Хмелницки и с дивата татарска сган? Защо? На стотиците хиляди бойци на Хмелницки тя може да противопостави също стотици хиляди, ако тая шляхта, тия войници, тия богатства и изобилие, тия полкове и хоронгви биха поискали така да служат на обществените интереси, както служат на личните си. „Загива добродетелта в Жечпосполита! — мислеше князът. — И грамадното тяло започва да се разлага, някогашното мъжество изчезва и войската, и шляхтата предпочитат приятната почивка пред военните усилия!“ Князът имаше донякъде право, но за недостатъците в Жечпосполита мислеше само като боец и вожд, който би искал да превърне във войници всички хора и да ги поведе срещу неприятеля. Храброст можеше да се намери и се намери, когато наскоро след това стократно по-големи войни заплашиха Жечпосполита. На нея й липсваше нещо повече, което князът воин не забелязваше в тоя момент, обаче го виждаше неговият неприятел, коронният канцлер, по-опитен от Йереми държавник.