Като разговаряха така, стигнаха до Старе място и влязоха в една питиепродавница, пред която двайсетина слуги държаха шубите и наметалата на шляхтичите, които пиеха вътре. Двамата седнаха там на една маса, поръчаха си да им донесат питие и започнаха да се съвещават какво да предприемат сега, след края на Богун.
— Ако излезе вярно, че Хмелницки ще отстъпи от Замошч и ще настане мир, тогава княгинята е вече наша — каза Заглоба.
— Трябва да отидем час по-скоро при Скшетуски. И няма да се разделим с него, докато не намерим момичето.
— Разбира се, че ще отидем заедно. Но сега няма как да се промъкнем в Замошч.
— Това е лесна работа, стига Бог да ни помага нататък. Заглоба обърна чашата.
— Ще ни помага, ще ни помага! — рече той. — Знаеш ли какво ще ти кажа, пане Михал?
— Какво?
— Богун е убит!
Володийовски го изгледа смаян:
— О, та кой го знае по-добре от мене?
— Златни ти ръце, пане Михал! Ти знаеш, но и аз зная: гледах, когато се биехте, гледам ваша милост и сега — но все пак непрекъснато трябва да си го повтарям, защото понякога ми се струва, че само съм сънувал това. Каква грижа падна от сърцето ми! Какъв възел разсече сабята ти! Да си ми жив! Бога ми, това не може и да се изкаже. Не, не мога да издържа! Ела да те прегърна още веднъж, пане Михал! Ще ми повярваш ли, че когато се запознах с тебе, си помислих: „Ех, че хлапе!“ А то хубаво хлапе, щом така нагласи Богун! Няма го вече Богун, ни следа от него, нито пепел, убит вовеки веков, амин!
И Заглоба започна да прегръща и целува Володийовски, а пан Михал се разчувства, сякаш именно за Богун жалеше; накрая обаче се освободи от обятията на пан Заглоба и каза:
— Ние не бяхме при неговата смърт, а той е корава душа — ами ако оживее?
— За Бога, какво говориш, ваша милост — рече Заглоба. — Готов съм утре да замина за Липков и да му устроя най-великолепно погребение, стига само да е умрял.
— Но защо ще ходиш, ваша милост? Та нали, като е ранен, няма да го доубиеш. А със сабята то така бива: който веднага не издъхне, той най-често оздравява. Сабята не е куршум.
— Не, това не може да бъде! Ами че той вече умираше, когато тръгвахме. О, това е невъзможно! Сам му превързах раните. Гърдите му зееха като отворена врата. Я стига, ти го беше изкормил като заек. Час по-скоро трябва да отидем при Скшетуски, за да му помогнем, да го утешим, иначе ще умре от мъка.
— Или ще стане калугер — сам ми беше казал това.
— Нищо чудно! На негово място и аз бих направил същото. Не познавам по-благороден кавалер от него, но и по-нещастен не познавам. О, на тежко изпитание го подлага Бог, на тежко!
— Престани вече, ваша милост — каза Володийовски, вече леко пиян, — че не удържам сълзите си…
— Ами аз мога ли? — отвърна Заглоба. — Такъв благороден кавалер, такъв войник… а и тя! Ти, ваша милост, не я познаваш… Тя е такова мило гълъбче!…
При тия думи пан Заглоба зарида с нисък бас, защото наистина много обичаше княгинята, а пан Михал му пригласяше малко по-тънко — и пиеха вино, смесено със сълзи, а после наведоха глави върху гърдите и седяха някое време мрачни, докато най-сетне Заглоба удари по масата с пестник.
— Пане Михал, защо да плачем ние? Богун е убит!
— Ей, вярно — каза Володийовски.
— По-скоро трябва да се радваме. Баби ще бъдем, ако сега не я намерим.
— Да вървим — каза пан Михал и стана.
— Да пийнем — поправи го Заглоба. — Ще даде Бог и децата им да кръщаваме, и то защото съсякохме Богун.
— Пада му се! — довърши Володийовски, без да съобрази, че пан Заглоба вече му взема част от заслугата по убиването на Богун.
Четиридесет и седма глава
Най-сетне във варшавската катедрала прозвуча „Te Deum laudamus“; и „Господарят се възкачи на престола“, оръдията гърмяха, биеха камбани — и надежда изпълваше всички сърца. Та нали беше вече минало времето на безцарствието, на бурите и тревогите, което бе още по-страшно за Жечпосполита, понеже съвпадна с времето на всеобщо поражение. Тия, които бяха треперели при мисълта за надвисналите опасности, си отдъхнаха дълбоко сега, когато изборът беше необикновено единодушен. На мнозина се струваше, че безпримерната вътрешна война беше вече отминала безвъзвратно и че на новоизбрания господар остава само да съди виновните. Тая надежда крепеше и самия Хмелницки. При Замошч казаците ожесточено атакуваха крепостта, но същевременно високо заявяваха, че са на страната на Ян Кажимеж. По свещеник Хунцел Мокърски Хмелницки изпращаше писма, пълни с покорство и вярност, а по други пратеници — смирени молби за благоволение към него и запорожката войска. Знаеше се също, че в съгласие с политиката на канцлера Осолински кралят желае да направи значителни отстъпки на казаците. Както по-рано, преди поражението при Пилавци, на устата на всички беше думата война, сега беше думата мир. Очакваше се, че след толкова беди Жечпосполита ще си отдъхне и под новото владичество ще излекува всичките си рани.