Володийовски си отдъхна доволен.
— Кога?
— Като си починем тук три дни, та и душата, и тялото да бъдат бодри.
А на другия ден двамата приятели вече започнаха да се готвят за път, но неочаквано в навечерието на заминаването им пристигна слугата на пан Скшетуски, младото казаче Цига, с вести и писма до Вершул. Щом чуха това, Заглоба и Володийовски отидоха веднага в квартирата на коменданта и там прочетоха следното:
„Намирам се в Каменец, до който пътят през Сатанов е безопасен. Заминавам за Ягорлик с арменци, търговци, посочени ми от пан Буковски. Те имат татарски и казашки разрешителни за свободно придвижване чак до Акерман. Ще заминем за Ушица, Могилев и Ямпол с копринени платове и по пътя ще спираме навсякъде, където живеят хора; може би Бог ще помогне да намерим това, което търсим. На другарите ми Володийовски и пан Заглоба кажи, пане Кшищоф, да ме чакат в Збараж, ако не им се наложи да правят нещо друго, защото по тоя път, по който ще поема аз, не може да се движи по-многолюдна група поради голямата подозрителност на казаците, които зимуват в Ямпол, а конете си държат в снеговете край Днестър чак до Ягорлик. Каквото не успея да направя сам, няма да го свършим и тримата, а аз по-лесно мога да мина за арменец. Поблагодари им, пане Кшищоф, от душа и сърце за тяхното решение, което ще помня до гроб, но не можех да ги чакам, понеже всеки ден прекарвах в мъки — пък и не можех да зная дали ще дойдат, а сега е най-удобно време за това пътуване, тъй като всички търговци тръгват със сушени плодове и тъкани. Връщам обратно верния си слуга, за когото те моля да се грижиш; няма да ми бъде потребен, а се боя от неговата младост — да не би някъде да се изтърве и да каже нещо. Пан Буковски гарантира, че тия търговци били добри хора, а и аз мисля същото и вярвам, че всичко е в ръцете на всевишния Бог, който, ако пожелае, ще прояви към нас своето милосърдие и ще съкрати мъката ми, амин.“
Пан Заглоба дочете писмото и загледа другарите си, а те мълчаха, като най-сетне Вершул се обади:
— Знаех, че е заминал за там.
— А ние какво да правим? — попита Володийовски.
— Какво ли? — отвърна Заглоба и разпери ръце. — Вече няма защо да заминаваме. Хубаво е, че ще пътува с търговци, защото ще може да занича навсякъде, без да учуди някого. Сега във всяка къща, във всеки хутор има какво да се купи — нали те ограбиха половината Жечпосполита. За нас, пане Михал, би било трудно да се промъкнем оттатък Ямпол. Скшетуски е черен като влах и лесно може да мине за арменец, а тебе веднага ще те познаят по овесените ти мустачки. Преоблечени като селяни също трудно бихме… Дано го Бог благослови! Ние не сме му притрябвали там — това трябва да призная, при все че ми е жал, че няма да вземем участие в освобождаването на нашата клетница. Все пак ние направихме голяма услуга на Скшетуски, като съсякохме Богун, тъй като, ако той беше жив, не бих гарантирал за живота на пан Ян.
Володийовски беше много недоволен — той бе очаквал пълно с приключения пътуване, а вместо това се очертаваше продължителен и досаден престой в Збараж.
— Да бяхме отишли поне до Каменец? — рече той.
— А какво ще правим там и с какво ще живеем? — отговори Заглоба. — Все едно е на кои стени ще се залепим като гъби. Ще трябва дълго да чакаме, понеже такова пътуване може да отнеме много време на Скшетуски. Човек е млад дотогава, докато се движи — тук пан Заглоба наведе меланхолично глава, — а като бездейства, старее, но няма как… нека мине и без нас. Утре ще платим за тържествена литургия, та Бог да му помага. Богун съсякохме — това е важното. Пане Михал, заповядай, ваша милост, да разпрегнат конете — трябва да се чака.
И от другия ден за двамата приятели започнаха дълги, еднообразни дни на чакане и нито пиянствата, нито играта на зарове можеха да внесат разнообразие в тях — а продължаваха безкрай. Но ето че настъпи люта зима. Снегът покри с цял лакът дебел саван збаражките бойници и цялата земя; дивите зверове и птици се приближиха до човешките жилища. По цели дни се чуваше граченето на неизброими орляци от врани и гарвани. Изтече целият декември, след това януари и февруари — а за Скшетуски не се чуваше нищо.
Пан Володийовски ходи до Тарнопол да търси приключения. Заглоба стана мрачен и твърдеше, че старее.
Четиридесет и девета глава
Комисарите, изпратени от Жечпосполита да преговарят с Хмелницки, най-сетне стигнаха със страхотни мъчнотии до Новоселки и спряха там да чакат отговор от победоносния хетман, който в това време се намираше в Чигирин. Комисарите седяха тъжни и угнетени, защото по целия път непрекъснато ги заплашваше смърт, а трудностите растяха с всяка крачка. Денем и нощем ги обграждаха тълпи селяни — подивели от кланетата и войната — и с вой искаха смъртта на комисарите. Час по час ги срещаха независещи от никого банди от разбойници или диви чобани, които нямаха понятие от международно право и ламтяха за кръв и плячка. Наистина, комисарите се съпровождаха от сто конника, командвани от пан Бришовски, освен това самият Хмелницки, като предвиждаше какво може да им се случи, беше изпратил полковник Донец с четиристотин молойци; но тоя ескорт лесно можеше да се окаже недостатъчен, понеже дивите тълпи растяха с всеки изминат час и държането им ставаше все по-заплашително. Щом някой от конвоя или прислугата се отдалечеше дори за малко от групата, изчезваше безследно. Те бяха като шепа пътници, обградени от глутници изгладнели вълци. И така минаваха за тях цели дни и седмици, затова при пристигането в Новоселки на всички вече се струваше, че е дошъл последният им час. Конвоят от драгуни и ескортът на Донец водеха от вечерта формален бой за живота на комисарите, които четяха предсмъртни молитви и бяха поверили душите си на Бога. Свещеник Лентовски им даваше поред опрощение, а в това време заедно с повея на вятъра иззад прозорците долитаха страхотни крясъци, отгласи от гърмежи, адски смехове, звън на коси, викове „Смърт!“ — искаха главата на воеводата Кишел, който беше главният обект на тяхната настървеност.