Това беше страшна нощ, и дълга като всяка зимна нощ. Воеводата Кишел беше подпрял глава с ръката си и от няколко часа стоеше неподвижен. Не от смъртта се боеше той, защото, откакто тръгнаха от Гушча, беше вече толкова изтощен, уморен, капнал за сън, че по-скоро с радост би протегнал ръце към смъртта — но душата му беше препълнена с бездънно отчаяние. Та нали той като русин по кръв и плът пръв пое върху себе си ролята на умиротворител в тая безпримерна война; той се изказваше навсякъде, в сената и в сейма, като най-горещ привърженик на преговорите, той поддържаше политиката на канцлера и примаса, той атакуваше най-силно Йереми и действаше с искрена увереност, че работи за доброто на казачеството и на Жечпосполита — и с цялата си пламенна душа вярваше, че преговорите и отстъпките ще помирят, успокоят и излекуват всичко — но ето че тъкмо сега, когато носеше хетмански жезъл за Хмелницки и отстъпки за казаците, се усъмни във всичко и видя очевидната нищожност на своите усилия, видя под краката си пропаст.
„Нима те не желаят нищо друго освен кръв? Нима искат не друга свобода, а само свободата да грабят и опожаряват?“ — мислеше отчаян воеводата и сподавяше стоновете, които разкъсваха благородната му гръд.
— Главата на Кишел, главата на Кишел! Смърт! — отговаряха му тълпите.
И воеводата с готовност би им поднесъл в дар измъчената си бяла глава, ако не беше тоя остатък от вяра, че на тях и на всички казаци трябва да се даде нещо повече — непременно трябва, за собственото им спасение и за спасението на Жечпосполита. Нека бъдещето ги научи да искат това.
А когато мислеше така, някакъв лъч надежда и вяра разпръскваше за миг мрака, който отчаянието беше натрупало в него, и нещастният старец си внушаваше, че тая тълпа не представлява всичките казаци, че тя не е Хмелницки и неговите полковници, че с тях едва тепърва ще започнат преговори.
Но могат ли тия преговори да дадат нещо трайно, докато половин милион селяни стоят под оръжие? Няма ли да се стопят още с първия повей на пролетта като снеговете, които сега покриват степта?…
Тук воеводата отново си спомняше думите на Йереми: „Милост може да се проявява само към победените“ — и отново мисълта му потъваше в мрака, а под краката му се отваряше пропаст.
Но минаваше полунощ. Крясъците и гърмежите поутихнаха; но пък воят на вихъра се засилваше, навън бушуваше снежна виелица; уморените тълпи изглежда бяха започнали да се разотиват по домовете си; надежда се вля в сърцата на комисарите.
Войчех Мясковски, лвовски дворцов домоуправител, стана от пейката, ослуша се до засипания със сняг прозорец и каза:
— Струва ми се, че по Божия милост ще доживеем до утре.
— Може пък и Хмелницки да изпрати по-многоброен ескорт, че с тоя няма да стигнем — рече пан Шмляровски.
Пан Желински, брацлавски подчаши, се усмихна горчиво:
— Кой би казал, че сме комисари за мир!
— Аз много пъти съм бил пратеник при татарите — каза пан новгородският хоронжи, — но такова пратеничество не съм имал никога през живота си. В наше лице Жечпосполита понася повече унижения, отколкото понесе при Корсун и Пилавци. Затова ви казвам, ваша милост панове: да се връщаме, няма защо изобщо да мислим за преговори.