Кишел открехна вратата и викна на слугата, който веднага поднесе три чаши гушчанска медовина.
Хмелницки се чукна с воеводата и със Скшетуски и гаврътна питието, та чак задимя от косата му, лицето му се засмя, сърцето му се изпълни с драгост, той се обърна към поручика и викна:
— Искай от мене каквото щеш!
Руменина покри бледото лице на Скшетуски; настана миг мълчание.
— Не бой се — рече Хмелницки. — Думата не е дим, моли за каквото искаш, стига да не молиш за такива неща, които са работа на Кишел.
Хмелницки дори пиян си беше Хмелницки.
— Щом ми е позволено, ваша милост хетмане, да се възползвам от доброто чувство, което имаш към мене, тогава искам от тебе справедливост. Един от твоите полковници ми направи зло…
— Да му се отреже главата! — избухна Хмелницки.
— Не е там работата, заповядай му само да излезе на двубой с мене.
— Да му се отреже главата! — повтори хетманът. — Кой е той?
— Богун.
Хмелницки замига с очи, после се плесна по челото.
— Богун ли? — каза той. — Богун е убит. На мене ми писа кралят, че бил съсечен при двубой.
Скшетуски се смая. Заглоба е казвал истината!
— А какво ти направи Богун? — попита Хмелницки.
Още по-силни петна избиха по лицето на поручика, той се страхуваше да говори за княгинята пред полупияния хетман, да не би да чуе някаква непростима хула.
Кишел го отмени.
— Работата е сериозна — рече той, — за нея ни разказа кастелан Бжозовски. Богун, ваша милост, е отвлякъл годеницата на тоя кавалер и я е скрил неизвестно къде.
— Търси я тогава — рече Хмелницки.
— Търсих я край Днестър, защото я бил скрил там, но не я намерих. Чувах обаче, че щял да я заведе в Киев, където и сам искал да отиде, за да се венчае. Дай ми, ваша милост хетмане, право да отида в Киев и да я търся там. За нищо повече не моля.
— Ти си мой другар, ти си набил Чаплински… Аз ще ти дам не само право да пътуваш и да я търсиш навсякъде, където пожелаеш, но и заповед ще дам: у когото тя се намира, да я даде в твоите ръце, и пернач ще ти дам за свободно пътуване, и писмо до митрополита да я търсят при калугерките в манастирите. Моята дума не е дим!
Хмелницки каза това, отвори вратата и извика Виховски да дойде и да пише заповед и писмо. При все че беше вече четири часът през нощта, Чарнота трябваше да отиде за печата. Дедяла донесе пернач, а Донец получи заповед с двеста конници да отведе Скшетуски в Киев и по-нататък — чак до първите полски постове.
На другия ден Скшетуски напусна Переяслав.
Петдесет и втора глава
Ако пан Заглоба се теготеше в Збараж, не по-малко се отегчаваше и Володийовски, който копнееше за война и приключения. Наистина от време на време се случваше да излязат от Збараж хоронгви, за да преследват размирни банди, които палеха и колеха край Збруч, но това беше война на дребно, главно партизанска, неприятна при такава люта зима и мраз, която изискваше много усилия, а носеше малко слава. Поради всички тия причини пан Михал всеки ден настояваше пред Заглоба да тръгнат на помощ на Скшетуски, от когото вече дълго време нямаше никаква вест.
— Навярно е попаднал в някакво опасно положение и може вече да не е жив — казваше Володийовски. — Трябва непременно да тръгнем, та ако ще дори да загинем заедно с него.
Пан Заглоба не се противеше много, сам казваше, че плюел в Збараж, и се чудеше, че още не е покарала плесен по него, но отлагаше с надежда всеки момент да получат вест от Скшетуски.
— Той е храбър, но е и умен — отговаряше Заглоба на настояванията на Володийовски. — Да почакаме още няколко дни, може да дойде писмо и да се окаже, че цялата експедиция е излишна.
Пан Володийовски признаваше основателността на тоя аргумент и се въоръжаваше с търпение, макар че времето се влачеше все по-бавно. В края на декември скова такъв студ, че и разбойниците се изпокриха. В околността настъпи спокойствие. Единствено развлечение бяха политическите новини, които често достигаха до сивите стени на Збараж.
Разправяше се за коронацията, за сейма, за това дали княз Йереми ще получи хетманския жезъл, който се пада най-вече на него. Възмущаваха се от ония, които твърдяха, че поради връщането към преговори с Хмелницки само Кишел можел да се издигне. По тоя повод Володийовски се дуелира няколко пъти — пан Заглоба пиянства няколко пъти и имаше опасност съвсем да се опиянчи, тъй като правеше компания не само на офицери и шляхтичи, а не се срамуваше да ходи дори у обикновени граждани на кръщавки и сватби и особено хвалеше тяхната медовина, с която се славеше Збараж.