Пан Заглоба малко учудено изгледа двамата грамадни мъже, които никога преди това не беше виждал и чиито дрехи със златни петлици на раменете показваха, че служат в литовската войска, а Володийовски рече:
— Затвори, ваша милост, вратата и нареди да не пускат никого, защото имаме важен разговор.
Заглоба даде заповед на слугата, после загледа неспокойно дошлите и от лицата им заключи, че нямат нищо добро за казване.
— Това са — каза Володийовски, като посочи младежите — князете Булихови-Курцевич: Юрий и Андрей.
— Братовчедите на Елена! — възкликна Заглоба. Князете се поклониха и отговориха едновременно:
— Братовчедите на покойната Елена…
Червеното лице на Заглоба за миг стана жълто-синьо; той размаха ръце във въздуха като прострелян, отвори уста, без да може да поеме дъх, изблещи очи и рече или по-скоро простена:
— Как така?…
— Има сведения — отговори Володийовски мрачно, — че княгинята е била убита в манастира „Свети Николай“.
— Тълпата задушила с дим в една килия дванайсет момичета и двайсетина калугерки, там е била и нашата братовчедка — добави княз Юрий.
Тоя път Заглоба не отговори нищо, само лицето му, допреди минута синьо, сега така почервеня, че другите се уплашиха да не получи удар; клепачите бавно покриха очите му, после той ги закри с ръце, а от устата му се изтръгна нов стон:
— Боже! Боже! Боже!
След това дълго мълча.
А князете и Володийовски започнаха да се вайкат.
— Ето ни събрани заедно роднини и приятели, които искахме да те спасим — каза младият рицар, като въздишаше непрекъснато, — но вижда се, че закъсняхме с помощта си. Никаква полза от нашето желание, никаква полза от нашите саби и смелост, защото ти си вече в друг свят, по-добър от тоя подъл свят, пресели се ти в селенията на небесната царица.
— Сестро! — викаше грамадният Юрий, който от скръб започна да си скубе косата. — Прости ни греховете, а ние за всяка капка твоя кръв ведро ще пролеем.
— Дано Бог ни помогне! — добави Андрей.
И двамата мъже протегнаха ръце към небето. А Заглоба стана от пейката, пристъпи няколко крачки към леглото, олюля се като пиян и падна на колене пред иконата.
След малко в замъка се обади камбанен звън, който съобщаваше, че е пладне, но звучеше така мрачно, сякаш беше погребален звън.
— Няма я вече, няма! — каза отново Володийовски. — Ангели я отнесоха на небето, а за нас оставиха сълзите и въздишките.
Ридания разтърсваха пълното тяло на Заглоба, другите продължаваха да се вайкат, а камбаните биеха.
Най-сетне Заглоба се успокои. Дори помислиха, че изнурен от болка, може би е заспал на колене, но след някое време той се изправи и седна на леглото, но сякаш това беше друг човек: очите му бяха червени и замъглени, главата наведена, долната устна увиснала чак до брадата му, лицето изразяваше безсилие и някак изведнъж се състари — на човек наистина можеше да му се стори, че някогашният пан Заглоба, горд, шеговит, пълен с фантазия, е умрял, а е останал само един старец, притиснат и уморен от възрастта.
Ненадейно, въпреки протеста на слугата, който пазеше на вратата, влезе пан Подбипента и наново започнаха жалби и вайкания. Литовецът споменаваше Розлоги и първата си среща с княгинята, говореше за нейната миловидност, младост и хубост; най-сетне спомена, че има един по-нещастен от всички тях — годеникът й пан Скшетуски, — и започна да разпитва малкия рицар за него.
— Скшетуски е останал при княз Корецки в Корец, където пристигнал от Киев, и лежи там болен, глух и ням за света — каза пан Володийовски.
— Не трябва ли да отидем при него? — попита литовецът.
— Няма защо да ходим там — отвърна Володийовски. — Лекарят на княза гарантира за живота му. Там се намира пан Суходолски, полковник при княз Доминик, но голям приятел на Скшетуски, там е и нашият стар Зачвилиховски, двамата се грижат за него. Нищо не му липсва, а това, че делириумът не го оставя, е по-добре за него.
— О, велики Боже! — каза литовецът. — Ти, ваша милост, видя ли Скшетуски със собствените си очи?