— В какъв Киев? Какво приказваш, ваша милост?
— Как в какъв Киев? Нима ти не знаеш Киев?
— За Бога, ваша милост сигурно се подиграва! Каква работа е имала тя в Киев, когато се намира в дола край Валадинка, скрита недалеко от Рашков? И магьосницата е имала заповед да не мърда нито крачка, докато не дойде Богун. За Бога, полудявам ли, какво става с мене?
— Каква магьосница? Какво приказваш ти?
— Ами Горпина, добре я познавам тая пачавра!
Пан Заглоба внезапно стана от пейката и започна да размахва ръце като човек, който е паднал в дълбока вода и се мъчи да се спаси от удавяне.
— За Бога! Мълчи, ваша милост! — каза той на Володийовски. — В името на Христа, нека аз да питам!
Околните чак затрепераха, толкова бледен беше Заглоба и пот бе покрила плешивото му теме, а той скочи през пейката при Женджан и като хвана слугата за раменете, почна да го разпитва с хриплив глас:
— Кой ти каза, че са я… скрили при Рашков?
— Та кой може да ми каже? Богун!
— Човече, ти луд ли си?! — кресна пан Заглоба и разтърси слугата като круша. — Какъв Богун?
— О, за Бога — извика Женджан. — Защо ме друсаш така, ваша милост? Остави ме, ваша милост, да се опомня, че съвсем изглупях… Ваша милост ми разбърка всичко в главата. Какъв Богун ли? Та нима ваша милост не го познава?
— Говори, да не те ръгна с ножа! — кресна Заглоба. — Къде си видял Богун?
— Във Влодава!… Какво искате от мене, ваша милост панове? — викаше слугата изплашен. — Аз да не съм разбойник?…
Заглоба загуби и ума и дума, не можеше да си поеме дъх и падна на пейката, като дишаше тежко. Пан Михал му дойде на помощ.
— Кога си видял Богун? — попита той Женджан.
— Преди три седмици.
— Жив?
— Защо да не е жив?… Сам ми разказа как си го накълцал, ваша милост, но оздравял…
— И той ли ти каза, че княгинята е при Рашков?
— Че кой друг?
— Слушай, Женджан, тук става въпрос за живота на твоя господар и на княгинята! На тебе лично Богун ли ти каза, че тя не е била в Киев?
— Ваша милост, как е могла да бъде в Киев, когато той я е скрил при Рашков и заплашил Горпина, че ще я убие, ако пусне княгинята някъде? А сега ми даде пернач и пръстена си, за да отида при нея, защото му се отвориха раните и не се знае колко дълго ще трябва да лежи.
Пан Заглоба прекъсна по-нататъшните думи на Женджан, скочи отново от пейката, хвана се с две ръце за останалата си коса и започна да вика като луд:
— Жива е моята дъщеричка, Господи Исусе, жива е! Значи не са я убили в Киев! Жива е, жива е моята най-мила!
И старецът тропаше с крака, смееше се, хлипаше, накрая хвана Женджан за главата, притисна го до гърдите си и така започна да го целува, че слугата съвсем си загуби ума.
— Остави ме, ваша милост… ще се задуша! Ама разбира се, че е жива… Дай Боже да тръгнем заедно с нея… Ваша милост, ах, ваша милост!
— Пусни го, ваша милост, нека разказва, още нищо не сме разбрали — каза Володийовски.
— Говори, говори! — викаше Заглоба.
— Почни отначало, братче — добави пан Лонгинус, чиито мустаци също се покриха с гъста роса.
— Позволете, ваша милост панове, да си отдъхна — каза Женджан. — Ще затворя прозореца, че тия луди славеи така се дерат в храстите, та не можем дума да си кажем.
— Медовина! — викна Володийовски на слугата. Женджан затвори прозореца с обикновената си мудност, после се обърна към присъстващите и каза:
— Позволете ми, ваша милост панове, и да седна, защото съм уморен!
— Сядай! — каза Володийовски и му наля от дамаджаната, която слугата донесе. — Пий с нас, заслужил си с тая си новина, само че говори по-бързо.
— Добра медовина! — отговори Женджан и вдигна чаша на светлината.
— Дявол да те вземе! Ще приказваш ли най-сетне? — избухна Заглоба.
— А пък ваша милост се сърди веднага! Ще приказвам, разбира се, щом ваша милост панове искате, нали е ваше право да заповядвате, а мой дълг да слушам, затова съм слуга. Но вече виждам, че трябва да разкажа подробно всичко отначало…
— Почни отначало!
— Ваша милост панове, помните, че когато дойде вестта за падането на Бар, на нас ни се струваше, че с княгинята вече е свършено. Тогава аз се върнах в Женджан при родителите си и при дядо, който е вече на деветдесет години… точно ли казвам… не! На деветдесет и една.
— Нека са и деветстотин!… — измърмори Заглоба.
— Да му даде Бог колкото може повече! Благодаря на ваша милост за добрата дума — отвърна Женджан. — Та тогава се върнах вкъщи, за да отнеса на родителите си онова, което бях събрал с Божия помощ между разбойниците. Вие вече знаете, че миналата година казаците ме сгащиха в Чигирин, но ме смятаха за свой, понеже се грижих за ранения Богун и много се бяхме сближили, та тогава купувах туй-онуй от тия разбойници — кое сребро, кое скъпоценности…