— Още утре! — каза Володийовски.
— Никакво утре! Ще заповядаме още тая нощ да ни оседлаят конете, за да са готови призори.
Радост обхвана сърцата на всички и се чуваха ту възгласи на благодарност към небето, ту радостно потриване на ръце или нови въпроси към Женджан, на които слугата отговаряше с присъщата си флегматичност.
— Зло да те забрави! — възкликна пан Заглоба. — Какъв слуга бил имал пан Скшетуски!
— Е, и какво? — попита Женджан.
— Той ще те позлати.
— И аз мисля, че няма да остана без награда, при все че на своя господар служа от привързаност.
— А какво направи с Богун? — попита Володийовски.
— Това ми беше най-голямата грижа, ваша милост, че той пак беше болен и не идеше да го намушкам с ножа, и моят господар би ме укорил за това. Съдба! Тогава какво можех да направя? И като ми каза всичко, каквото имаше да ми каже, и ми даде, каквото имаше да ми даде, аз си помислих така: „Защо да ходи по света такъв разбойник, който и княгинята държи в плен, и мене ме преби в Чигирин? По-добре да го няма и нека палачът му види сметката!“ А и това си помислих, че ще оздравее и ще тръгне подире ни с казаци. Затова, без да му мисля много, отидох при пана комендант Реговски, който с хоронгвата си е на гарнизон във Влодава, и му донесох, че това е Богун, най-злият бунтовник. Досега трябва да са го обесили.
След тия думи Женджан се изсмя доста глупаво и изгледа околните, сякаш чакаше да последват примера му; но колко много се учуди, когато му отговориха с мълчание. Едва след някое време пръв Заглоба измърмори: „Да оставим това“ — но Володийовски седеше, без да се обажда, а пан Лонгинус започна да цъка с език, да клати глава и най-сетне каза:
— Не си постъпил хубаво, братче, не е хубаво и толкоз!
— Как така, ваша милост? — попита Женджан изумен. — Нима щеше да е добре, ако го бях намушкал?
— И това нямаше да е хубаво, и онова не е хубаво, но не зная кое е по-добре: разбойник ли да бъдеш или юда!
— Какво говориш, ваша милост? Нима човек е юда, когато издава такъв бунтовник? Ами че той е неприятел и на негово величество краля, и на Жечпосполита!
— Вярно, но все пак не е хубаво. А как се казваше оня комендант?
— Пан Реговски. Чух, че малкото му име е Якуб.
— Същият е! — измърмори литовецът. — Роднина на пан Лашч и неприятел на пан Скшетуски.
Но другите не чуха тая забележка, защото думата взе пан Заглоба.
— Ваша милост панове! — каза той. — Тук няма какво да се бавим! Бог ни помогна и така насочи работите чрез тоя слуга, че ние ще я търсим при по-добри условия отколкото досега. Хвала на Бога за това! Утре трябва да тръгнем. Князът е заминал, но ние вече можем да тръгнем и без пермисия от него, защото няма време. Ще тръгнем пан Володийовски, аз и Женджан, а ваша милост, пане Подбипента, по-добре остани, защото твоят ръст и простодушие биха могли да ни издадат.
— Не, братко, аз също ще дойда! — каза литовецът.
— За нейната безопасност трябва да го направиш и да останеш. Който веднъж е видял ваша милост, той никога през живота си няма да те забрави. Вярно е, че имаме пернач, но на ваша милост и с пернач няма да повярват. Ти души Пулян пред очите на всичките хайти на Кривонос — и ако между тях се мерне такава върлина като тебе, те ще я познаят. Затова е невъзможно да пътуваш с нас. Там няма да намериш три глави, а твоята една не ще помогне много. Ще провалиш акцията, по-добре си стой тук.
— Мъчно ми е… — каза литовецът.
— Мъка не мъка, трябва да останеш. Когато тръгнем да събираме гнезда от дърветата, ще вземем и ваша милост, но сега — не.
— Противно е да се слуша.
— Я дай да те цункам, ваша милост, защото ми е весело на сърцето, но остани. Само още едно нещо, ваша милост панове. То е от най-голямо значение: тайна — да се не чуе между войниците, а от тях да се пренесе сред селяните. Никому нито дума!