Тук пан Володийовски едва издържа, толкова беше засегнато чувството му към нежния пол. Но Заглоба се засмя и каза:
— Разбира се, че щеше да е по-хубаво!
— Но вие сте добри другари! — продължи Бурлай. — Вие няма да го изоставите в нужда, а ти, малкият — тук той се обърна към Женджан, — ти си най-добър от всички, нали те видях вече в Чигирин, когато гледаше най-грижливо нашия сокол. Е, затова и аз съм ви другар. Вие кажете от какво имате нужда — от молойци или от коне? Аз ще ви дам, за да не ви се случи нищо лошо, когато се връщате.
— Молойци не ни трябват, ваша милост полковник — отвърна Заглоба, — защото ние сме свои хора и в своя страна пътуваме, а не дай Боже да се случи някаква зла среща, с голяма група е по-лошо отколкото с малка, но ако се намерят бързи коне, те биха ни послужили.
— Ще ви дам такива, че и жребците на хана няма да ги настигнат.
Не щеш ли, Женджан се обади, за да не изпусне удобния случай:
— И пари малко ни даде атаманът, защото сам нямаше, а оттатък Брацлав за една мяра овес искат талер.
— Тогава ела с мене в стаята — каза Бурлай.
Женджан не чака да го канят два пъти и изчезна зад вратата със стария полковник, а когато отново се показа след малко, радост се излъчваше от пълното му лице и синият му жупан някак се издуваше над корема.
— Е, заминавайте с Бога — обади се старият казак, — а като вземете момичето, отбийте се при мене, та и аз да видя гълъбицата на Богун.
— Това е невъзможно, ваша милост полковник — отвърна смело Женджан, — защото тая ляшка е страшно боязлива и веднъж вече се мушка с нож. Страх ни е да не й се случи нещо лошо. По-добре атаманът да й бере вече грижата.
— Той ще я оправи!… Тя няма да се страхува от него. Ляшка белоръка! Казакът й смърди! — измърмори Бурлай. — Вървете с Бога! Близо ли е вече!
От Ямпол наистина не беше далече до Валадинка, но пътят бе труден, или по-скоро пред рицарите се простираше земя без никакъв път, защото по онова време ония места бяха още пустиня, съвсем рядко заселена и благоустроена. И така те тръгнаха от Ямпол малко на запад, като се отдалечаваха от Днестър, за да тръгнат след това по течението на Валадинка към Рашков, защото само по тоя път можеха да намерят дола. Небето вече побеляваше, тъй като пирът у Бурлай продължи до късно през нощта, и пан Заглоба си направи сметка, че преди залез-слънце няма да стигнат до дола, но тъкмо това искаше той — след освобождаването на Елена нощта да е вече минала. Така вървяха те и си говореха, че поне досега щастието не им изневерява, а пан Заглоба им припомни за пира у Бурлай и каза:
— Гледайте само как тия казаци, които образуват едно братство, се подкрепят взаимно при всички обстоятелства. Не говоря за селяните, които те презират и за които, ако дяволът им помогне да съборят нашето владичество, ще бъдат още по-лоши господари. Но в братството си един за друг са готови да скочат в огъня, не както нашата шляхта.
— Ами — сопна се Женджан. — Аз бях дълго, ваша милост, между тях и видях как се ядат помежду си като вълци и ако не е Хмелницки, който или със сила, или с политика ги държи стегнати, те да са се изяли съвсем. Но Бурлай е голям военачалник между тях и сам Хмелницки го уважава.
— Ти сигурно имаш хубаво чувство към него, защото ти позволи да го ограбиш. Ей, Женджан, Женджан, ти няма да умреш у дома си!
— Комуто както е писано, ваша милост! Все пак похвално е да пратиш за зелен хайвер неприятеля си, това и Богу се харесва!
— Не за това те укорявам, а за твоята алчност. Това е селяшко чувство, недостойно за шляхтич, и затова сигурно ще бъдеш осъден на оня свят.
— Поспечеля ли, няма да се скъпя и за свещи в черквата, та и Господ Бог да има полза от мене и да ме благославя и занапред. А че подпомагам родителите си, това не е грях.
— Какъв изпечен, та препечен хитрец! — възкликна пан Заглоба, като се обърна към Володийовски. — Мислех, че заедно с мене и хитрините ми ще отидат в гроба, но виждам, че тоя е още по-голям дявол. Покрай хитростта на тоя слуга ние ще освободим княгинята от Богуновото робство с разрешението на Богун и с конете на Бурлай! Видял ли е някой някога подобно нещо? А наглед пукната пара не бих дал за тоя хлапак.
Женджан се усмихна със задоволство и отвърна:
— Че лошо ли е, ваша милост?
— Хареса ми и ако не беше твоята алчност, щях да те взема на служба при мене, но щом изигра Бурлай, ще ти простя и за това, дето ме нарече пияница.
— Аз не съм те нарекъл така, ваша милост, а Богун.