При Бурлай били дошли куриери от Хмелницки с вест, че войната е започнала, и със заповед да тръгне с всички полкове за Волин. Самият Бурлай отдавна вече искал да тръгне за Бар и само чакал татарските подкрепления, защото при Бар нещо не вървяло. Военачалникът пан Лянцкоронски бил разгромил там значителни групи, превзел града и настанил гарнизона в замъка. На бойното поле там паднали няколко хиляди казаци и за тях именно искал да отмъсти старият Бурлай или поне да си върне замъка. Куна обаче казваше, че последните заповеди на Хмелницки да тръгне за Волин осуетили това намерение на Бурлай и че сега Бар нямало да бъде обсаждан, освен ако татарите непременно пожелаят това.
— Е, какво, пане Михал? — каза на другия ден Заглоба. — Бар е пред нас и бих могъл да скрия там за втори път княгинята, но по дяволите Бар! Не вярвам вече нито на Бар, нито на която и да било крепост, откак тия разбойници имат повече оръдия отколкото кралските войски. Едно само ме безпокои — че около нас нещо се заоблачава.
— Не само се заоблачава — отвърна рицарят, — но и буря вече иде подире ни, тоест татарите и Бурлай, който, ако ни настигне, ще бъде много учуден, че вървим не към Киев, а в противната посока.
— И би бил готов да ни посочи друг път. Дано дяволът по-рано му покаже кой път води най-направо за пъкъла. Да се споразумеем, пане Михал: с тия разбойници аз ще се разправям за всички ни, но с татарите ти да имаш грижата.
— За ваша милост е по-лесно с тълпите, които ни смятат за свои — отговори Володийовски. — Що се отнася до татарите, единственият начин сега е да бягаме колкото се може по-бързо, за да се измъкнем, дорде е време, от тая клопка. Където се случи, ще трябва да купуваме по пътя коне, та винаги да разполагаме с отпочинали.
— За това ще стигнат парите на пан Лонгинус, пък ако не стигнат ще вземем от Женджан парите на Бурлай — а сега напред!
И пътуваха още по-бързо, та чак пяна покриваше хълбоците на конете и падаше като снежни парцали по зелената степ. Отминаха Дерла и Лядава. В Барек пан Володийовски купи нови коне, без да изоставя старите, защото тия, които им подари Бурлай, бяха от много добра раса, та ги пазеха в резерва — и вървяха напред, като правеха все по-кратки спирания и нощувки. Всички бяха в отлично здраве, а Елена, въпреки че беше уморена от пътуването, чувстваше, че с всеки ден придобива все повече сила. В дола тя бе водила затворен живот и почти не бе напускала позлатената си стая, защото не искаше да се среща с безсрамната Горпина и да слуша нейните приказки и увещания — но сега чистият въздух в степта възвръщаше здравето й. Рози разцъфнаха върху бузите й, лицето й загоря от слънцето, а пък очите придобиха блясък и когато вятърът разчорляше косата й на челото, човек би казал: някаква циганка, най-чудесна врачка или циганска принцеса язди по широката степ, пред нея цветя, а зад нея рицари.
Пан Володийовски бавно свикваше с нейната необикновена хубост, но понеже пътуването ги сближаваше, накрая привикна. Тогава той отново стана разговорлив и весел и често, като яздеше край нея, й разказваше за Лубни, а най-много за приятелството със Скшетуски, защото забеляза, че това тя слуша с най-голямо задоволство. А понякога я дразнеше с такива думи:
— Аз съм приятел на Богун и при него водя ваша милост.
А тя скръстваше молитвено ръце уж много уплашена и почваше да моли със сладък глас:
— Не прави това, люти рицарю, по-добре веднага ми отсечи главата!
— О, това не може да бъде! Ще постъпя, както казах! — отговаряше лютият рицар.
— Отрежи я! — повтаряше княгинята, като присвиваше прекрасните си очи и протягаше шията си към него.
Тогава мравки попъпляха по гърба на малкия рицар. „Това момиче ми замайва главата като вино! — мислеше си той. — Но няма да се опия с него, защото е чуждо.“ И добрият пан Михал само потрепваше и пускаше коня си напред. А когато потънеше в тревата като гмурец във вода, мравките веднага изчезваха и цялото му внимание се насочваше към пътя: дали е безопасен, дали добре вървят и дали някаква опасност не се приближава отнякъде? Затова той се изправяше на стремената, показваше жълтите си мустаци над развълнуваните треви и гледаше, душеше, слушаше като татарин, когато дебне сред тревата в Дивите поля.
Пан Заглоба също беше в най-добро настроение.
— Сега ни е по-лесно да бягаме — казваше той, — отколкото тогава край Кагамлик, когато трябваше да вървим пеш като кучета с изплезени езици. Тогава езикът ми така беше изсъхнал в устата, че бих могъл дърво да стържа с него, а сега, слава Богу, можем и да си отпочиваме нощем, и гърлото има с какво да наквасим от време на време.