— А помниш ли, ваша милост, как ме пренесе на ръце през реката? — казваше Елена.
— Дай Боже да дочакам друг да те носи на ръце: Скшетуски ще се погрижи за това!
— Ха, ха! — смееше се Женджан.
— Моля, млъкни, ваша милост — шепнеше княгинята пламнала и с наведени очи.
Ето така разговаряха те помежду си в степта, за да убият времето. Най-сетне зад Барек и Йолтушков навлязоха в места, току-що разръфани от зъбите на войната. Там и досега вилнееха въоръжени групи от селяни, там също така неотдавна и пан Лянцкоронски беше палил и сякъл, защото едва преди няколко дни се беше оттеглил в Збараж. От местни хора нашите пътници узнаха също така, че Хмелницки и ханът са тръгнали с всичките си сили срещу ляхите, или по-скоро против военачалниците, чиято войска се бунтувала и искала да служи само под жезъла на Вишньовецки. При това навсякъде предсказваха, че сега вече сигурно ще настъпи гибелта, тоест окончателният край на ляхите или на казаците, щом се срещнат Хмелницки и Ярема. В това време цялата страна беше сякаш в огън. Всичко живо грабваше оръжие и вървеше на север, за да се присъедини към Хмелницки. Отдолу, от днестърския Низ, идеше Бурлай с цялата си сила, а по пътя се надигаха всички полкове от гарнизоните, становете и пасищата, тъй като навсякъде бяха получили заповед. И така, вървяха сотни, хоронгви, полкове, а край тях като вълна се носеше безредна селска тълпа, въоръжена с тояги, вили, ножове, пики. Конярите и пастирите зарязваха своите стада, селяните — хуторите си, пчеларите — кошерите, дивите рибари — своите тръстики край Днестър, ловците — гората. Селата, градчетата и градовете опустяваха. В трите воеводства по селищата останаха само стари жени и деца, защото дори младите жени тръгнаха с молойците срещу ляхите. А в същото време от изток се приближаваше Хмелницки с цялата си главна сила, зловеща като буря, която събаря по пътя с мощна ръка замъци и замъчета и избива неизбитите при по-раншните погроми.
Като отминаха Бар, пълен с тъжни спомени за княгинята, нашите пътници излязоха на стария път, който водеше през Латичев и Плоскиров за Тарнопол и по-нататък чак до Лвов. Тук те все по-често срещаха било сборни обози от коли, било пехотни части и казашка конница, било групи от селяни, неизчислими стада говеда, покрити с облаци прах, карани за храна на казашките и татарските войски. Пътят ставаше все по-опасен, понеже час по час ги питаха какви са, откъде и накъде отиват. На казашките сотни Заглоба показваше пернача от Бурлай и казваше:
— Ние сме пратеници на Бурлай, водим невестата на Богун.
И при вида на пернача от страшния полковник казаците обикновено даваха път, още повече че всеки разбираше, че щом Богун е жив, той трябва да се намира близо до войските на военачалниците около Збараж или Константинов. Но далече по-трудно беше за пътниците да се разправят със селяните, с дивите групи от прости, пияни пастири, които нямаха почти никакво понятие за разните знаци, давани от полковниците за безопасно преминаване. Ако не беше Елена, тия полудиви хора щяха да смятат Заглоба, Володийовски и Женджан за свои и за старейшини — и понякога така биваше; но Елена навсякъде правеше впечатление както със своя пол, така и с необикновената си хубост, а оттук се раждаха опасности, които трябваше да бъдат преодолявани с най-големи усилия.
И така, понякога пан Заглоба показваше пернача, а понякога пан Володийовски зъбите си и не един труп падна зад тях. Няколко пъти само ненадминатите бегачи на Бурлай ги спасиха от твърде опасно премеждие — и пътуването, толкова сполучливо отначало, с всеки изминат ден ставаше все по-тежко. Елена, макар и храбра по природа, при тая непрекъсната тревога и това безсъние започна да боледува и наистина изглеждаше като пленница, влачена въпреки волята й към неприятелски стан; пан Заглоба се потеше страшно и постоянно измисляше нови хитрости, които малкият рицар веднага пускаше в ход, а двамата утешаваха княгинята, както можеха.
— Само да минем тоя мравуняк, който е още пред нас, и да стигнем в Збараж, преди Хмелницки и татарите да са залели околността — казваше малкият рицар.
По пътя той бе узнал, че военачалниците са се прибрали в Збараж и възнамеряват да се отбраняват там — затова и нашите пътници отиваха нататък и основателно очакваха, че и княз Йереми ще дойде при военачалниците със своята дивизия, особено защото част, и то значителна, от неговите сили пребиваваше постоянно в Збараж. В това време те успяха да стигнат чак до Плоскиров. Мравунякът наистина почна да оредява по пътя, тъй като на десет мили вече започваше област, заета от кралските войски, та казашките отряди не смееха да отиват по-нататък и предпочитаха да чакат на безопасно разстояние пристигането на Бурлай, от една страна, и на Хмелницки — от друга.