— Това е невъзможно, дори да не ни хванат веднага, ще залеят страната пред нас, а после как ще се измъкнем?
— Огън и жупел да ги порази! Само това ни липсваше! Ех, пане Михал, дали не се лъжеш? Та нали вълците вървят подир войската, а не бягат пред нея.
— Които са отстрани, вървят подир войската и се събират отвсякъде, но които са отпред, те се плашат и бягат. Виждаш ли, ваша милост, там надясно, между дърветата: пожар свети!
— Исусе Назаретски, царю юдейски!
— Тихо, ваша милост!… Голяма ли е още тая гора?
— Сега ще свърши.
— А после поле ли е?
— Поле. О, Господи Исусе!
— Тихо, ваша милост!… Оттатък полето друга гора ли има?
— Чак до Матчин.
— Добре! Стига да не ни настигнат в това поле! Ако се доберем благополучно до другата гора, все едно че сме си вкъщи. Сега да се движим заедно! За щастие княгинята и Женджан са на Бурлаевите коне.
Пришпориха конете и се изравниха с княгинята и Женджан, които яздеха отпред.
— Какво гори там надясно? — попита княгинята.
— Ваша милост панно! — отговори малкият рицар. — Няма какво да крия. Това може да са татари.
— Боже, Света Богородице!
— Не се тревожи, ваша милост панно! Аз ще се погрижа да им избягаме, а в Матчин се намират наши хоронгви.
— За Бога, да бягаме! — рече Женджан.
Притихнаха и се понесоха като духове. Дърветата започнаха да редеят, гората свършваше — но и луната нещо помръкна. Внезапно Елена се обърна към малкия рицар.
— Ваша милост панове! — рече тя. — Закълнете ми се, че жива няма да падна в ръцете им!
— Няма да паднеш — отвърна Володийовски, — докато аз съм жив.
Едва свърши и изскочиха от гората на полето, или по-скоро в степта, която се простираше близо четвърт миля и на чийто противоположен край отново се чернееше линията на гора. Това от всички страни открито поле сега се сребрееше цяло под лъчите на месеца и беше светло почти като денем.
— Това е най-лошата част от пътя! — прошепна Володийовски на Заглоба, — защото, ако те се намират в Чорни остров, ще минат оттук, между горите.
Заглоба не отговори нищо, само стисна коня с пети.
Бяха преминали вече половината поле, отсрещната гора се приближаваше все повече, виждаше се все по-ясно, когато изведнъж малкият рицар протегна ръка към изток.
— Гледай, ваша милост — каза на Заглоба. — Виждаш ли?
— Някакви храсти и шубраци в далечината.
— Тия храсти се движат! В галоп веднага, в галоп, защото сега вече непременно ще ни съзрат!
Вятър засвири в ушите на бегълците — спасителната гора се приближаваше все повече.
Изведнъж от оная тъмна маса, която се приближаваше откъм дясната страна на полето, най-напред долетя сякаш шум, подобен на шума на морските вълни, а миг по-късно огромен вик разтърси въздуха.
— Виждат ни! — изрева Заглоба. — Кучета! Разбойници! Дяволи! Вълци! Нехранимайковци!
Гората беше толкова близо, че бегълците вече почти усещаха нейния суров и хладен дъх.
Но и облакът от татари се виждаше все по-ясно, а от тъмното му тяло започнаха да излизат дълги отклонения като пипала на грамадно чудовище и да се приближават към бегълците с неописуема бързина. Опитните уши на Володийовски ясно различиха вече виковете: „Аллах! Аллах!“
— Конят ми се препъна! — викна Заглоба.
— Няма нищо! — отвърна Володийовски.
Но през главата му като светкавици прелитаха въпроси: какво ще стане, ако конете не издържат? Какво ще стане, ако някой от тях падне? Това бяха великолепни татарски коне с желязна издръжливост, но те все препускаха от Плоскиров, почти без да почиват след оня лудешки бяг от града чак до първата гора. Наистина можеха да се прехвърлят на резервните, но и резервните бяха уморени. „Какво ще стане?“ — мислеше пан Володийовски и може би за първи път през живота сърцето му заби от тревога — не за себе си, а за Елена, която бе обикнал като родна сестра през дългото пътуване. А знаеше и това, че започне ли веднъж преследването, татарите няма да спрат така скоро.
— И да не спрат, нея няма да я настигнат! — каза си той и стисна зъби.
— Конят ми се препъна! — извика Заглоба втори път.
— Няма нищо! — повтори Володийовски.
В това време навлязоха в гората. Обкръжи ги мрак, но и отделните татарски конници бяха само на неколкостотин крачки от тях. Все пак малкият рицар знаеше вече как трябва да постъпи.
— Женджан! — викна той. — Завий с княгинята в първата пътека от пътя.