— Добре, ваша милост! — отвърна слугата. Малкият рицар се обърна към Заглоба:
— Пистолети в ръце!
И в същото време хвана с ръка юздите на коня на пан Заглоба, за да го спре.
— Какво правиш? — викна шляхтичът.
— Нищо! Спри, ваша милост.
Разстоянието между тях и Женджан, който бягаше с Елена, започна да расте все повече. Най-сетне те стигнаха до мястото, където пътят завиваше доста остро към Збараж, а право по-нататък вървеше тясна горска пътечка, полуприкрита от клоните. Женджан се втурна в нея и след малко двамата с Елена изчезнаха в гъсталака и тъмнината.
В това време Володийовски спря своя кон и коня на Заглоба.
— За Бога, какво правиш? — викаше шляхтичът.
— Ще спрем преследвачите. Няма друго спасение за княгинята.
— Ще загинем!
— Ами, ще загинем. Застани тук, ваша милост, отстрани на пътя! Ето тук! Тук!
Двамата се спотаиха в мрака под дърветата — в това време бурният тропот на татарските коне се приближаваше и фучеше като буря, та цялата гора ехтеше.
— Свърши се! — каза Заглоба и надигна меха с вино. Глътна си здравата, после се разтресе.
— В името на Отца и Сина и Светаго духа! — възкликна той. — Готов съм за смърт!
— Чакай! Чакай! — рече Володийовски. — Трима вървят отпред, това исках!
По осветения път се показаха трима конници, яздещи, както изглежда, най-добрите коне, така наричаните в Украйна вълчари, защото при бяг настигаха вълк; зад тях на двеста или триста крачки летяха петнайсетина други, а още по-нататък цяла гъста тълпа татари.
Когато първите трима стигнаха до засадата, изтрещяха два изстрела, после Володийовски се хвърли като рис насред пътя и в миг, преди пан Заглоба да успее да погледне и помисли какво става, третият татарин падна като ударен от гръм.
— В галоп! — викна му малкият рицар.
Пан Заглоба не чака да му се повтаря и полетяха по пътя като два вълка, зад които тича хайка от ожесточени кучета; в това време другите татари стигнаха до труповете и като разбраха, че тия преследвани вълци могат да хапят смъртоносно, спряха конете, за да изчакат останалите си другари.
— Виждаш ли, ваша милост? — каза Володийовски. — Знаех, че ще спрат!
Но при все че бегълците бяха спечелили неколкостотин крачки, паузата в преследването не продължи много, само че сега татарите се носеха в по-голяма група и не изскачаха поотделно напред.
Конете на бегълците обаче бяха уморени от дългия път и бързината им намаляваше. Особено конят на Заглоба, който носеше на гърба си толкова голям товар, отново се препъна един-два пъти; остатъкът от коса настръхна върху главата на стария шляхтич при мисълта, че ще падне.
— Пан Михал, най-скъпи пане Михал, не ме изоставяй! — викаше той отчаян.
— Бъди сигурен, ваша милост! — отговори малкият рицар.
— Дано вълци да го ядат тоя кон…
Не бе успял да довърши, когато първата стрела бръмна край ухото му, а след нея други започнаха да бръмкат и съскат, да свирят като пчели и бръмбари. Една прелетя толкова близо, че почти се отри в ухото на пан Заглоба.
Володийовски се обърна и отново стреля два пъти към преследвачите.
Внезапно конят на пан Заглоба се препъна така силно, че почти заби нос в земята.
— За Бога, конят ми пада! — викна шляхтичът със сърцераздирателен глас:
— Слизай и в гората! — изгърмя Володийовски.
След тия думи сам спря коня си, скочи и миг по-късно двамата със Заглоба изчезнаха в мрака.
Но тая маневра не избягна от очите на татарите и няколко десетки от тях също скочиха от конете и се спуснаха да преследват бегълците.
Клоните смъкнаха шапката на Заглоба от главата му и го удряха по лицето, закачиха се за дрехите му, но шляхтичът си беше плюл на петите и бягаше така, сякаш беше с трийсет години по-млад. Понякога падаше, но ставаше и тичаше още по-бързо, запъхтян като ковашки мех — накрая се търколи в някакъв дълбок трап и чувстваше, че вече не ще може да се измъкне, защото бе останал съвсем без сили.
— Къде си, ваша милост? — попита го Володийовски тихо.
— Тук, в трапа. С мене е свършено! Спасявай се, пане Михал!
Но пан Михал скочи без колебание в трапа и сложи ръка върху устата на пан Заглоба.
— Тихо, ваша милост! Може да ни отминат! Пък и ние ще се защитаваме.
В това време татарите дотърчаха. Едни от тях наистина отминаха трапа, като смятаха, че преследваните са избягали нататък, но други вървяха бавно, опипваха дърветата и се оглеждаха на всички страни.