Рицарите затаиха дъх в гърдите.
„Нека само някой да падне тук — мислеше Заглоба отчаян, — тогава аз ще му дам да разбере!…“
Изведнъж искри се посипаха на всички страни: татарите започнаха да удрят кремъци…
При светлината на тия искри се виждаха дивите лица с изпъкнали скули и месести устни, които духаха затлеялата прахан. Известно време се въртяха така наоколо на няколко десетки крачки от трапа, подобни на зловещи горски призраци — и се приближаваха все повече и повече.
Но след малко някакви странни шумове, звуци и смесени викове започнаха да долитат от пътя и да будят заспалите дебри.
Татарите престанаха да святкат и застанаха като вкаменени; ръката на Володийовски се впи в рамото на Заглоба.
Виковете се засилваха и внезапно избухнаха червени светлини, а заедно с тях се чу залп от мускети — един, втори, трети, — а след него викове „аллах“, звън на саби, цвилене на коне — тропот и смесени крясъци. На пътя кипеше битка.
— Наши! Наши! — викна Володийовски.
— Бий, убивай! Бий! Сечи! Коли! — ревеше пан Заглоба.
Още секунда и покрай трапа изтичаха в най-голяма паника няколко десетки татари, които сега бягаха с всички сили към своите. Пан Володийовски не издържа, скочи подир тях и ги подгони сред гъсталака и тъмнината.
Заглоба остана сам на дъното на трапа. След малко той се опита да излезе, но не можа. Боляха го всички кости и едва се държеше на крака.
— Ха, разбойници! — каза той, като се оглеждаше на всички страни. — Избягахте! Жалко, че никой не остана тук. Щях да имам компания в тоя трап и да му дам да разбере. Ах вие, поганци! Сега там ще ви насекат като добитък! За Бога, врявата там става все по-голяма! Бих искал това да бъде самият княз Йереми, защото едва той ще ви загрее. Викайте си вие: „Аллах! Аллах!“ После вълците ще викат „Аллах! Аллах!“ над вашите мърши. Но и тоя пан Михал, как можа да ме остави тук сам? О, нищо чудно! Той е жаден за приключения, нали е млад. След тая последна схватка и в пъкъла бих отишъл с него, защото той не е такъв приятел, който те напуска при нужда, а е оса! За един миг ухапа ония тримата. Поне да беше при мене мехът с виното… Но навярно вече е отишъл по дяволите… Конете са го стъпкали. Току-виж, че някоя гадина ме е ухапала тук, в тоя трап. Какво е това?
Виковете и залповете от мускети започнаха да се отдалечават към полето и първата гора.
— Аха! — каза Заглоба. — Вече ги преследват! Не издържахте, кучета! Слава на Всевишния!
Виковете се отдалечаваха все повече и повече.
— Здравата бягат! — продължаваше да мърмори шляхтичът. — Но виждам, че ще трябва да поседя в тоя трап. Само това липсваше — да ме изядат вълците. Най-напред Богун, после татарите, а накрая вълците. Дай Боже кол за Богун и бяс за вълците, а колкото до татарите, нашите вече добре мислят за тях! Пане Михал! Пане Михал!
Тишина отговори на пан Заглоба, само гората шумеше, а отдалече долитаха все по-слаби викове.
— Дали да си легна да спя? По дяволите! Хей, пане Михал!
Но търпението на пан Заглоба още дълго време щеше да бъде подложено на изпитание, защото вече се развиделяваше, когато на пътя отново се чу тропот, а после засвяткаха светлини в горския мрак.
— Пане Михал, тук съм! — извика шляхтичът.
— Тогава излез, ваша милост.
— Ами като не мога.
Пан Михал с борина в ръка се изправи над трапа, подаде ръка на Заглоба и каза:
— Е, татари няма. Прогонихме ги чак отвъд оная гора.
— А кой дойде?
— Кушел и Розтворовски с две хиляди конници. Моите драгуни са също с тях.
— А поганците много ли бяха?
— Ех, няколко хиляди.
— Слава Богу! Я ми дай да пийна нещо, защото бях припаднал. След два часа пан Заглоба, напоен и нахранен както трябва, седеше на удобно седло между драгуните на Володийовски, а до него яздеше малкият рицар и му говореше така:
— Не се тревожи вече, ваша милост, защото, макар да не пристигнем в Збараж заедно с княгинята, по-лошо щеше да бъде, ако бе попаднала в ръцете на нечестивците.
— А може би Женджан ще завие към Збараж? — питаше Заглоба.
— Това той няма да направи, пътят ще бъде зает: оня чамбул, който отблъснахме, бързо ще се върне и ще върви по нашите следи. Освен това и Бурлай трябва да пристигне всеки момент и ще бъде при Збараж, преди Женджан да успее да стигне там. От другата страна, от Константинов, идат Хмелницки и ханът.