— О, за Бога! Това значи, че княгинята е попаднала в клопка.
— Женджан ще има грижата да се промъкне между Збараж и Константинов, докато е време, и да не се остави да го хванат полковете на Хмелницки или чамбулите на хана. И знаеш ли, ваша милост, аз дълбоко вярвам, че той ще съумее да направи това.
— Дай Боже!
— Тоя слуга е хитър като лисица. И ваша милост си хитрец, но той е още по-хитър. Колко много си блъскахме главите как да спасим момичето — и накрая отпуснахме безсилно ръце, но ето че той ще поправи всичко. Сега той ще се изплъзва като змия, защото ще трябва да мисли и за собствената си кожа. Вярвай, ваша милост, защото над нея е и Бог, който много пъти я е спасявал — и спомни си, че в Збараж ти сам ми казваше да му вярвам, когато идва Захар.
Заглоба се поободри от тия думи на пан Михал, а после се замисли дълбоко.
— Пан Михал — каза той след малко. — Ти не пита ли Кушел какво става със Скшетуски?
— Той е вече в Збараж и слава Богу — здрав. Дошъл заедно със Зачвилиховски от княз Корецки.
— А ние какво ще му кажем?
— Там е въпросът.
— Така или иначе, той нали продължава да мисли, че девойката е умъртвена в Киев?
— Да.
— А каза ли сега на Кушел или на някого другиго откъде идваме?
— Не съм казал, понеже мислех, че е по-добре преди това да се посъветвам.
— Мене ми се струва, че е по-добре да премълчим цялата работа — каза Заглоба. — Ако сега — пази Боже! — момичето пак попадне в казашки или татарски ръце, за Скшетуски това би било нова болка — все едно някой да разчопли завехнала рана.
— Главата си давам, че Женджан ще я измъкне.
— И аз с готовност бих дал своята, но сега нещастието се шири като чума по света. По-добре да мълчим и да оставим всичко на Божията воля.
— Така да бъде. Но дали пан Подбипента няма да издаде тайната на Скшетуски?
— Ти като че ли не го познаваш. Той даде честна дума, а за тая литовска кобилица честната дума е нещо свещено.
Тук към тях се присъедини Кушел и продължиха по-нататък заедно, като разговаряха при първите лъчи на изгрева по политическите работи, за пристигането на военачалниците в Збараж, което бе предизвикано от княз Йереми; за скорошното пристигане на княза и за неизбежната вече и страхотна борба с цялата сила на Хмелницки.
Петдесет и седма глава
В Збараж пан Володийовски и Заглоба намериха събрана цялата кралска войска, която очакваше неприятеля. Там бяха и коронният подчаши, който пристигна от Константинов, и каменецкият кастелан Лянцкоронски, който преди това би неприятеля при Бар, и третият военачалник, пан Фирлей от Домбровица, белски кастелан, и пан Анджей Шераковски, коронен писар, и хоронжи пан Конецполски, и пан Пшемски, генерал от артилерията, особено добър боец при превземане на градове и опитен в организирането на отбрана. А с тях десет хиляди души кралска войска, без да се смятат няколкото хоронгви на княз Йереми, които и по-рано си бяха в Збараж.
На южните склонове на града и замъка, зад рекичката Гнезна и двете езера, пан Пшемски беше организирал мощен стан, който бе укрепил според чуждестранното отбранително изкуство и който можеше да бъде превзет само отпред, защото отзад и отстрани го пазеха езерата, замъкът и рекичката. Ето в тоя стан военачалниците имаха намерение да дадат отпор на Хмелницки и да спрат неприятелската лавина, докато кралят пристигне с останалите сили и всенародното опълчение. Но дали това можеше да се осъществи при силата на Хмелницки? Мнозина се съмняваха и основателно изтъкваха причините за своите съмнения, а между другите и тая, че в самия стан работите не вървяха добре. Най-напред между вождовете съществуваше скрито разногласие. Защото те бяха дошли по неволя в Збараж, отстъпили в това отношение пред искането на княз Йереми. Отначало военачалниците имаха намерение да се отбраняват при Константинов, но когато се разнесе вестта, че Йереми обещава лично да вземе участие във войната само ако бъде избран Збараж за място на отбраната, войниците веднага заявиха на кралските вождове, че искат да вървят в Збараж и че никъде другаде няма да се бият. Не помогнаха никакви увещания, нито авторитетът на хетманския жезъл и скоро военачалниците разбраха, че ако продължат да упорстват, войските, като се почне от хусарите, та чак до последния войник от чуждестранните роти, ще ги напуснат и ще отидат под знамето на Вишньовецки. Това беше един от тъжните, но все по-чести по онова време примери на непокорство във войската, родено от неспособността на вождовете, от разногласията помежду им, от безпримерния ужас пред мощта на Хмелницки и небивалите досега поражения, особено това при Пилавци.