И така, военачалниците бяха принудени да тръгнат за Збараж, където властта, въпреки че те бяха назначени от краля, по силата на нещата щеше да премине в ръцете на Вишньовецки, защото войската искаше да слуша само него, да се бие и да гине само под негово командване. Но засега тоя фактически вожд още не беше в Збараж, затова безпокойството сред войската растеше, дисциплината се влоши окончателно и духът падаше. Защото вече се знаеше, че Хмелницки и ханът идат със сили, каквито човешките очи не са виждали още от времето на Тамерлан. Непрекъснато в стана долитаха като зловещи птици нови вести, все по-нови и все по-страшни слухове и подкопаваха смелостта на войника. Имаше опасност внезапно да избухне паника като оная при Пилавци и да разпръсне тая шепа войници, която преграждаше пътя на Хмелницки към сърцето на Жечпосполита. Самите вождове бяха загубили ума и дума. Техните противоречиви разпореждания изобщо не се изпълняваха или се изпълняваха без желание. Наистина само Йереми можеше да предотврати поражението, което висеше над стана, войската и страната.
Като пристигнаха с хоронгвите на Кушел, пан Заглоба и Володийовски веднага попаднаха във военния водовъртеж, защото, щом се изправиха на площада, ги заобиколиха офицери от различни части и един през друг заразпитваха за новини. При вида на татарските пленници чувство на облекчение обзе сърцата на любопитните. „Пипнали татари! Татарски пленници! Бог им дал победа!“ — повтаряха едни. „Татарите са дошли — и Бурлай с тях!“ — викаха други. „На оръжие, ваша милост панове! На валовете!“ Вестта летеше из стана, а победата на Кушел растеше прекомерно. Все повече хора се трупаха около пленниците. „Да се посекат! — викаха. — Какво друго ще ги правим!“ Завъртяха се въпроси като снежна виелица, но Кушел не искаше да разказва и отиде на доклад в квартирата на белския кастелан — а Володийовски и Заглоба през това време бяха приветствани от познатите си от „руските“ хоронгви, но те гледаха да се измъкнат, пък и бързаха да се срещнат със Скшетуски.
Намериха го в замъка, а при него бяха старият Зачвилиховски, двама свещеници от местните бернардинци и пан Лонгинус Подбипента. Като ги видя, Скшетуски леко побледня и присви очи, защото те събудиха у него твърде много спомени, та не можеше да ги гледа без болка. Все пак ги поздрави спокойно, дори радостно — попита ги къде са били и се задоволи с първия хрумнал им отговор, понеже смяташе княгинята за мъртва и не желаеше вече нищо, нищо не очакваше, та дори ни най-малко подозрение не се промъкна в душата му, че тяхното дълго отсъствие може да има каквато и да било връзка с нея. Те също не казаха и дума за целта на своето пътуване, при все че пан Лонгинус поглеждаше ту единия, ту другия изпитателно, въздишаше, въртеше се на мястото си с желание да улови поне сянка от надежда по техните лица. Но двамата бяха заети със Скшетуски, когото пан Михал непрекъснато прегръщаше, защото сърцето му се разтапяше при вида на тоя верен и стар приятел, който толкова нещо беше преживял и толкова загубил, че почти нямаше за какво да живее.
— Ето, отново се събираме заедно всички стари другари — казваше той на Скшетуски — и добре ще ни бъде заедно. Пък и виждам, че ще почне такава война, каквато още не е имало, а с нея големи удоволствия за всяка войнишка душа. Дано само Бог ти даде здраве още много пъти да водиш хусарите в бой.
— Бог вече ми възвърна здравето — отговори Скшетуски — и нищо повече не желая, освен да служа, докато е необходимо.
И наистина Скшетуски беше здрав, защото младостта и голямата му сила бяха победили болестта. Мъките бяха прояли душата му, но не можаха да изядат тялото му. Той беше само много отслабнал и така пожълтял, та челото, бузите и носът му сякаш бяха от черковен восък. Някогашната каменна строгост бе останала върху лицето му, по което се четеше такова застинало спокойствие, каквото имат лицата на мъртвите. Още повече сребърни нишки се виеха в черната му брада, а иначе той с нищо не се отличаваше от другите хора освен с това, че противно на войнишките обичаи избягваше шума, многолюдните компании и пиянства, и най-често общуваше с монаси, чиито разговори за живота в манастирите и за бъдещия живот слушаше особено жадно. Въпреки това изпълняваше службата си извънредно добре и наравно с другите се занимаваше с всичко, което се отнасяше до войната или очакваната обсада.
Скоро разговорът премина на тоя именно предмет, защото никой в целия стан, в замъка и града не мислеше за друго. Старият Зачвилиховски разпитваше за татарите и за Бурлай, с когото беше стар познат.