В същия момент князът се появи на белия си кон. Беше облечен със сребърна ризница, но без шлем. По челото му не се виждаше ни най-малка грижа; напротив — радост бликаше от очите и лицето му.
— Имаме гости, ваша милост панове, имаме гости! — повтаряше той, като минаваше по дължината на валовете.
Настана тишина и се чуваше само плющенето на знамената, които лекият повей на вятъра ту издуваше, ту увиваше около дръжките. В това време неприятелят се приближи дотолкова, че можеше да бъде обгърнат с око.
Това беше първата вълна, следователно не самият Хмелницки с хана, а разузнавателна част от трийсет хиляди избрани татари, въоръжени с лъкове, пушки и саби. След като плениха хиляда и петстотин слуги, пратени за храна, те идваха като гъста лавина от Вишньовец, после се разтегнаха в дълъг полумесец и започнаха да заобикалят от противната страна към Стари Збараж.
Но, в това време князът, като се убеди, че насреща му е само разузнавателна част, даде заповед конницата да излезе от окопите. Разнесоха се команди, полковете се раздвижиха и започнаха да излизат иззад валовете като пчели от кошери. Равнината се изпълни с хора и коне. Отдалече се виждаха ротмистрите с топузи в ръка, които обикаляха хоронгвите и ги строяваха за бой. Конете пръхтяха бодро, а понякога цвилене преминаваше по редиците. После от тая маса излязоха напред две хоронгви княжески татари и сеймени и се понесоха в ситен тръс напред; лъковете се тръскаха върху плещите им, калпаците им блестяха и те се движеха мълчаливо, а начело яздеше рижият Вершул, чийто кон се хвърляше като луд, всеки миг вдигаше във въздуха предните си копита, сякаш искаше да скъса юздата и да полети към хаоса.
Нито едно облаче не помътваше небесния лазур, денят беше ясен, прозрачен — и конниците се виждаха като на длан.
В същия миг откъм Стари Збараж се появи малкият обоз на княза, който не бе успял да влезе в стана заедно с цялата войска, а сега бързаше с все сили от страх да не би татарите да го обкръжат с един замах. Обозът не убягна от очите им и веднага дългият полумесец тръгна към него с голяма бързина. Виковете „Аллах!“ долетяха чак до ушите на пехотинците, които стояха по валовете; хоронгвите на Вершул се понесоха като вихър на помощ.
Но полумесецът пристигна по-бързо до обоза и в миг го опаса като с черна лента, а в същото време няколко хиляди татари се насочиха с нечовешки вой към Вершул и се мъчеха да обградят и него. Но тук вече можа да се познае опитността на Вершул и стегнатостта на неговите войници. Като видяха, че ги обграждат отдясно и отляво, те се разделиха на три и скочиха встрани, след което се разделиха на четири, после на две — и при всяко такова деление неприятелят трябваше да се обръща с цялата си линия, защото пред себе си нямаше никого, а вече му разкъсваха крилата. Едва на четвъртия път двете страни се сблъскаха гърди в гърди, но Вершул удари с цялата си сила в най-слабото място, разкъса линията на неприятеля и изведнъж се намери в тила му. Тогава той го изостави и се понесе като сюрия към обоза, без да обръща внимание, че ония веднага ще връхлетят върху него отзад.
Опитните стари воини, които гледаха всичко това от валовете, почнаха да се удрят с въоръжени ръце по бедрата и да викат:
— Пустите му конници! Само ротмистрите на княза могат да водят така!
В това време Вершул се вби като остър клин в пръстена, който бе обградил обоза, проби го така, както стрела пробива тялото на войника, и в миг се намери в средата. Сега вместо две битки закипя една, но много по-ожесточена, това беше чудесна гледка! В средата на равнината обозът като подвижна крепост изхвърляше дълги ивици дим и бълваше огън, а наоколо се чернееше подвижен, разбеснял се мравуняк като някакъв грамаден водовъртеж, зад водовъртежа коне, които тичат без ездачи, в средата шум, крясък, гръм от пушки. Тия се блъскат едни през други, ония не се оставят да ги разкъсат. Както обграден глиган се отбранява с белите си зъби и разпаря заядливите кучета, така и този обоз сред татарската лавина се отбраняваше отчаяно и с надежда, че от стана ще дойде помощ, по-голяма от Вершуловата конница.
И наистина скоро в равнината се замяркаха червените куртки на драгуните на Кушел и Володийовски — човек би казал, че това са листенца от червени цветя, брулени от вятъра. Те долетяха до татарската лавина и се втурнаха в нея като в черна гора, така че след малко изобщо не можеха да се видят, само настана още по-голям кипеж. Войниците дори се, чудеха защо князът веднага не отива с достатъчна сила на помощ на обградените, но той се бавеше, понеже искаше да покаже на войниците какви подкрепления им е довел и с това да повиши духа им и да ги приготви да посрещнат още по-големи опасности.