Обаче огънят от обоза вече отслабваше; виждаше се, че те нямат време да пълнят мускетите си или пък цевите се бяха прекалено много загрели; вместо това крясъкът на татарите се засилваше все повече. Тогава князът даде знак и три хусарски хоронгви: едната лично неговата, командвана от Скшетуски, другата на красниставския староста и третата, кралска, командвана от пан Пигловски, се втурнаха от стана към полесражението. Стигнаха там, удариха и като с чук изведнъж разкъсаха татарския пръстен, после го подгониха, смазаха го в равнината, изблъскаха го към гората, разбиха го още веднъж и го гониха на четвърт миля от стана, а обозът се прибра безопасно в окопите сред радостните викове и грохота на оръдията.
Татарите обаче, понеже знаеха, че подир тях идат Хмелницки и ханът, не изчезнаха съвсем от очите; напротив — скоро се явиха отново и с викове „Аллах! Аллах!“ обикаляха около целия лагер, като при това заемаха пътищата и близките села, където скоро се вдигнаха до небето стълбове черен дим. Много техни ездачи се приближиха до окопите, срещу които веднага се изсипаха поотделно или на групички княжески и кралски войници, особено от татарските, влашките и драгунските хоронгви.
Вершул не можеше да участва в тия двубои, защото при защитата на обоза беше ударен шест пъти със сабя по главата и сега лежеше като мъртъв в шатъра; но пан Володийовски, при все че беше вече цял червен като рак от кръв, не се беше наситил и пръв тръгна да се бие. Тия сблъсквания продължиха чак до вечерта, а от стана пехотата и конниците от другите хоронгви ги наблюдаваха като зрелище. При тях се надпреварваха едни други, сблъскваха се на групи или поотделно и ловяха пленници. А пан Михал, щом хванеше и отведеше някого, веднага се връщаше; неговият червен мундир се виждаше по цялото бойно поле, докато най-сетне Скшетуски го показа отдалеко на пан Лянцкоронски като нещо рядко, понеже, колчем се сблъскаше с татарин, все едно че гръм удряше татарина. Заглоба го насърчаваше с вик от валовете, при все че пан Михал не можеше да го чуе, от време на време се обръщаше към застаналите около него бойци и казваше:
— Гледайте, ваша милост панове! Аз съм го учил тоя да се бие със сабя. Добре! Удряй пак! Ако е рекъл Господ, той скоро ще ме достигне.
Но в това време слънцето залезе и бойците постепенно започнаха да се прибират от полето, където останаха само конски и човешки трупове. В града започнаха да звънят за вечерня.
Нощта настъпваше бавно, но не се стъмни, защото наоколо светеха пожарища. Горяха Залостици, Баринци, Люблянки, Стрийовка, Кретовиц, Зарудие, Вахловка — цялата околност, докъдето поглед стига, изглеждаше като един пожар. През нощта димът стана червен, звездите светеха върху розов фон на небето. Ята от птици се вдигаха със страхотен крясък от горите, гъсталаците и езерата и се въртяха в осветения от пожара въздух като хвъркати пламъци. Добитъкът в обоза, уплашен от необикновената гледка, започна да реве жално.
— Невъзможно е — говореха помежду си в окопа старите войници — тоя татарски разезд да е запалил толкова пожари. Навярно самият Хмелницки иде с казаците и цялата орда.
И това не бяха празни предположения, защото предния ден пан Шераковски бе вече донесъл новината, че запорожкият хетман и ханът се движат зад самия разезд, затова идването им се очакваше. Войниците до един бяха в окопите, а народът — по покривите и кулите. Всички сърца биеха неспокойно. Жените ридаеха из черквите и протягаха ръце към светото причастие. Очакването, което е по-лошо от всичко, бе потиснало с неизмерима тежест града, замъка и стана.
Но това не продължи много. Нощта още не беше напълно настъпила, когато на хоризонта се появиха първите казашки и татарски редици, след тях втори, трети, десети, стотни, хилядни. Човек би казал, че внезапно всички гори и храсти са се изтръгнали от корен и отиват към Збараж. Напразно човешките очи търсеха края на тия редици; докъдето стигаше поглед, се чернееше човешки и конски мравуняк, който се губеше в дима и пожарищата в далечината. Те вървяха като облаци или като скакалци, които ще покрият цялата околност със страхотна подвижна маса. Пред тях се носеше мрачно боботене на човешки гласове подобно на вихър, който шуми в гората между върхарите на старите борове. После се спряха на четвърт миля и започнаха да се настаняват и да палят огньове за нощуване.
— Виждате ли огньовете? — шепнеха си войниците. — Заемат в дълбочина по-голямо разстояние, отколкото кон може да премине на един дъх.