— Аллах е един!
Хмелницки също се отдалечи към своите, а по пътя мърмореше:
— Ще ти дам и замъка, и града, и плячката, и пленниците, но Ярема ще бъде мой, а не твой дори ако трябва да платя за това с живота си.
Малко по малко огнищата започваха да бледнеят и гаснат, постепенно глухият шумол от неколкостотин хилядите гласове започна да утихва; само тук-таме се чуваха свирки или викове на татарските коняри, които изкарваха конете на нощна паша — после и тия гласове замлъкнаха и сън обори неизброимите татарски и казашки пълчища.
Само замъкът ехтеше, гърмеше… пращаше салюти, сякаш в него се празнуваше сватба.
Всички в стана очакваха, че на другия ден ще има атака. От сутринта тълпите простолюдие, казаци, татари и други диви бойци, тръгнали с Хмелницки, се размърдаха и тръгнаха към окопите като черни облаци, които се трупат един през друг по планинските върхове. Войникът, който предния ден напразно се бе мъчил да преброи огньовете, сега изтръпна при вида на това море от глави. Но това още не беше истинската атака, а по-скоро проучване на бойното поле, окопите, рововете, валовете и целия полски стан. И както издутата морска вълна, която вятърът гони от далечните простори, ще дойде, ще се вдигне, ще се разпени и удари с гръм, а после ще се отдръпне в далечината — така и те се удряха ту тук, ту там, отново се отдръпваха и отново удряха, сякаш опитваха съпротивата, сякаш искаха да се убедят дали само със своя вид, със самия си брой няма да смажат духа, преди да са смазали тялото.
Гърмяха и с оръдията — и гюллетата започваха да падат нагъсто в стана, откъдето отговаряха оръдия и пушки, а в същото време на валовете се появи процесия със светата дарохранилница, за да окуражи изтръпналата войска. Свещеник Муховецки носеше златната кутийка, държеше я с две ръце пред лицето си, като понякога я вдигаше нагоре — и вървеше с притворени очи и аскетично лице, спокоен, облечен със сърмена одежда и под балдахин. От двете му страни крачеха двама свещеници и го придържаха под мишниците: Яскулски, хусарски свещеник, навремето си славен воин, опитен във военното изкуство като истински военачалник, и Жабковски, също бивш военен, грамаден бернардинец, който в целия стан отстъпваше по сила само на пан Лонгинус. Дръжките на балдахина държаха четирима шляхтичи, между които беше и Заглоба, а пред балдахина пристъпваха момиченца с мили личица, които хвърляха цветя. Така те вървяха по цялата дължина на валовете, следвани от висшите военни, а войниците при вида на златната кутийка със светото причастие, която блестеше като слънце, при вида на спокойните свещеници и момиченцата, облечени в бяло, придобиваха дух и смелост, ентусиазъм пламваше в душите. Вятърът разнасяше подкрепителната миризма на тамян, който гореше в кадилниците; главите на всички се навеждаха смирено. Муховецки от време на време повдигаше дарохранилницата и очите си към небето и запяваше песента „Пред такова велико тайнство“.
Веднага двата могъщи гласа на Яскулски и Жабковски я подхващаха и допяваха: „… да паднем ничком“, а цялата войска пееше по-нататък: „Нека старите вече да отстъпят със завета си пред новите закони!“ Дълбокият бас на оръдията пригласяше на песента, а понякога топовно гюлле прелиташе с вой над балдахина и свещениците, понякога удряше по-ниско по вала и ги засипваше с пръст, та пан Заглоба се свиваше и притискаше до дръжката на балдахина. Особено му настръхваше косата от страх, когато процесията спреше на едно място за молитва. Тогава наставаше мълчание и се чуваше ясно как гюллетата летят като ято, като грамадни птици; Заглоба само ставаше все по-червен, а свещеник Яскулски поглеждаше накриво към полето и без да може да се сдържи, мърмореше: „Дай им на тях патки да пасат, а не да стрелят с оръдие!“ — защото наистина казаците имаха много слаби стрелци, а той като някогашен войник не можеше да гледа спокойно тая несръчност и това хабене на барута. И отново тръгваха по-нататък — докато не стигнаха до другия край на валовете, където от страна на неприятеля също нямаше никъде голям напор. След като се опитаха тук-там, особено откъм западното езеро, дали не ще успеят да предизвикат паника, татарите и казаците най-сетне се отдръпнаха към своите позиции и стояха там, без да изпращат дори отделни конници за двубои. В това време процесията напълно ободри обсадените.
Сега беше вече явно, че Хмелницки чака да пристигне неговият обоз, макар, от друга страна, да беше съвсем сигурен, че първата истинска атака ще бъде достатъчна, затова заповяда да направят само няколко насипа за оръдията и не предприе никакви други земни работи за заплаха на обсадените. Обозът пристигна на другия ден и спря кола до кола в няколко десетки редици на една миля дължина от Верняки чак докъм Дембина. С него дойдоха и нови сили, а именно великолепна запорожка пехота, почти равна на турските еничари, много по-способна за атаки и за встъпителен бой, отколкото простолюдието и татарите.