Паметният вторник — тринайсети юни — мина в трескави приготовления от двете страни. Вече нямаше никакво съмнение, че ще последва атака, защото тръбите, барабаните и литаврите свиреха от сутринта в казашкия стан, а между татарите бумтеше грамадният свещен тъпан, наричан балт… Вечерта настана тиха, спокойна; само от двете езера и от Гнезна се издигаха леки мъгли — най-сетне първата звезда; замига на небето.
В тоя момент шейсет казашки оръдия ревнаха в един глас — неизброими пълчища се втурнаха със страхотен вик към валовете и атаката започна.
Войската стоеше по валовете и на всички се струваше, че земята трепери под краката им; и най-старите войници не помнеха нещо подобно.
— Господи, Света Богородице! Какво е това? — питаше Заглоба, застанал до Скшетуски с хусарите, дето се прекъсваха валовете. — Не са хора това, което идва срещу нас.
— Да знаеш, ваша милост, че наистина не са хора, неприятелят гони пред себе си воловете, за да се уморим преди това със стрелба срещу тях.
Старият шляхтич почервеня като цвекло, очите му изскочиха, а от устата му излезе една дума, в която се съдържаше целият бяс, целият ужас и всичко, което можеше да измисли в тоя момент:
— Мръсници!…
Воловете, карани от диви, полуголи пастири с бичове и запалени факли, пощръклели от страх, бягаха като луди напред с ужасен рев, като ту се събираха накуп, те тичаха, ту се разбягваха или се връщаха назад — но подгонвани с викове, парени с огън, шибани с камшици от сурова волска кожа, отново тичаха към валовете. Ала ето че Вурцел започна да бълва огън и желязо — тогава пушеци закриха света, небето почервеня, угасеният добитък се разпръсна, сякаш го прогони мълния, половината от него падна, а неприятелят продължи да върви по труповете.
Отпред, мушкани с пики и пърлени с огън от пушките, тичаха пленници с торби пясък, за да засипват рова. Това бяха селяни от околностите на Збараж, които не бяха успели да се скрият в града от нападателите: както млади мъже, така и старци, и жени. Всички те тичаха с викове и плач и като протягаха ръце към небето, зовяха за милост. Косите настръхваха на човека от тоя вой, но по това време милостта беше умряла на земята: от една страна, казашките пики се вбиваха в техните плещи, от друга — гранатите на Вурцел смазваха нещастниците, шрапнелите ги разкъсваха на парчета, изораваха между тях бразди и те тичаха, подхлъзваха се в кръв, падаха, ставаха и отново тичаха, защото ги тласкаше вълната от казаци, от турци, от татари…
Ровът бързо се напълни с тела, кръв, торби с пясък — и накрая се изравни със земята, а неприятелят се хвърли с вой през него.
Полковете се надпреварваха един през друг, при светлината на оръдейния огън се виждаха офицерите, които тласкаха с топузите си нови и нови пълчища към насипа. Най-добрите бяха хвърлени към квартирата и войската на Йереми, защото Хмелницки знаеше, че там съпротивата ще бъде най-голяма. И така срещу тях вървяха казашките курени от Сечта, зад тях страшните переяславци начело с Лобода, подир тях Воронченко водеше черкаския полк, Кулак — карвовския полк, Нечай — брацлавския, Степка — чуманския, Мрозовицки — корсунския; вървяха и калничани, и силният белоцерковски полк, който броеше петнайсет хиляди души, а с него сам Хмелницки; с лице на лъв, с поглед на орел, той като червен дявол стоеше сред огъня, изложил широката си гръд на куршумите — сред хаоса, дима, бъркотията, сечта и вихъра виждаше всичко и ръководеше всичко в пламъците.
Зад молойците вървяха дивите донски казаци; по-нататък черкасците, които водеха ръкопашен бой с ножове; досам тях Тухай бей водеше отбрани ногайци; зад тях Субагази — белгородските татари, в съседство Курдлук — мургавите астраханци, въоръжени с грамадни лъкове и стрели, всяка от които можеше да мине почти за копие. Те вървяха толкова нагъсто едни подир други, че горещият дъх на тия отзад обливаше вратовете на предните.
Кой ще разкаже, кой ще възпее колко от тях паднаха, преди да стигат до рова, запълнен с телата на пленниците! Но стигнаха и го минаха и започнаха да се катерят по валовете. Тогава човек би рекъл, че тая звездна нощ е нощ на Страшния съд. Оръдията, като не можеха да бият наближилите, непрестанно бълваха огън към по-задните редици. Гранатите чертаеха огнени дъги по небето, летяха с адски кикот и превръщаха тъмната нощ в светъл ден. Немската и полската пехота, а до нея слезлите от конете драгуни на княза сипеха огън и олово почти право в лицата и гърдите на молойците.