При тоя знак откъм езерото, от празното място между него и вала, потегли конница и в миг се разля по бреговата ивица; при светлината от гранатите се виждаха отлично грамадните хусарски хоронгви на Скшетуски и Зачвилиховски, драгуните на Кушел и Володийовски и княжеските татари на Розтворовски. След тях излизаха все нови и нови полкове от сеймени и власи на Биховец. Не само Хмелницки, но и последният от казашките тиловаци в обоза в миг позна, че дръзкият вожд е решил да удари с цялата конница неприятеля във фланг.
Веднага в редиците на молойците прозвучаха тръби за връщане назад. „С лице срещу конницата! С лице срещу конницата!“ — разнесоха се ужасени гласове. А в същото време Хмелницки се мъчеше да промени фронта на своите войски и да се закрие с конница срещу конницата. Но вече нямаше време. Докато построи редиците си, хоронгвите на княза се вдигнаха и се понесоха като на криле с възгласите: „Бий, убий!“ — при плющенето на пряпорците, фюфюкането на перата и желязното подрънкване на оръжията. Хусарите вбиха копия в стената на неприятеля и сами се втурнаха след тях като ураган, който събаря и мачка всичко по пътя си. Никаква човешка сила, никаква заповед, никакъв вожд вече не можеше да задържи пешите полкове, срещу които се насочи първият устрем. Дива паника обхвана елитната гвардия на хетмана. Белоцерковчани хвърляха кремъклийките си, мускетите, копията, косите, сабите, закриваха главите си с ръце и бягаха обезумели от страх, с животински рев към застаналите отзад татарски части. Но татарите ги посрещнаха с порой от стрели, затова те се хвърлиха встрани и бягаха покрай обозните коли, под огъня на пехотата и оръдията на Вурцел, като стелеха земята толкова гъсто с трупове, че рядко някъде не падаха един върху друг.
Но в това време дивият Тухай бей, подпомаган от Субагази и Урум мурза, пресрещна с бяс хусарската лавина. Той не се надяваше да я сломи, желаеше само да я задържи поне за малко, та през това време силистренските и румелийските еничари да могат да се строят в карета, а белоцерковчани да се съвземат от първата паника. Затова той се втурна презглава и сам летеше в първата редица не като вожд, а като прост татарин и сечеше, убиваше, излагаше се заедно с другите на опасност. Кривите саби на ногайците звънтяха по брони и шлемове, а воят на бойците заглушаваше всички други гласове. Но не можаха да удържат. Изблъскани веднага, натискани от страшната тежест на железните конници, срещу които не бяха свикнали да се бият, тласкани към еничарите, сечени с дълги мечове, събаряни от седлата, мушкани, бити, мачкани като отровни червеи, те все пак се отбраняваха с такава ярост, че устремът на хусарите наистина беше спрян. Тухай бей се хвърляше в кипежа на битката като унищожителен огън, а ногайците вървяха след него, както вълците вървят подир вълчица.
Въпреки това те отстъпваха и покриваха земята с все повече трупове. Виковете „Аллах“, които долитаха от бойното поле, показваха, еничарите са застанали в редици, когато Скшетуски настигна побеснелия Тухай бей и го фрасна с меча си по главата. Но изглежда, че рицарят още не беше възстановил напълно силите си след боледуването или може би кованият в Дамаск шлем устоя на удара, защото сабята се плесна върху главата, удари с плоската си страна и се строши на дребни парчета. Но пред очите на Тухай бей се спусна мрак, той се свлече от коня и падна в ръцете на ногайците, които грабнаха вожда си и се пръсваха със страхотен крясък на две страни, както се пръска мъгла, духнаха от буен вихър. Сега всички конници на княза се намериха срещу румелийските и силистренските еничари и срещу четите от сръбски потурнаци, които заедно с еничарите образуваха едно мощно каре и отстъпваха бавно към обоза, обърнати с лице към враговете, насочили срещу тях цевите на мускетите си, острията на дългите пики, сабите си, секирите и ятаганите.
Бронираните, драгунските и сейменските хоронгви се носеха към тях като вихър, а най-отпред летеше с шум и грохот хусарската хоронгва на Скшетуски. Той сам хвърчеше слепешката в първата редица, а до него беше пан Лонгинус на своята инфландска кобила, със страшната си сваликачулка в ръка.
Червената огнена лента се изви от единия край на карето до другия — куршумите засвириха в ушите на конниците, тук-таме ще простене човек, другаде кон ще падне, линията на конниците се чупи, но те летят напред; вече достигат, еничарите вече чуват пръхтенето и задъханото дишане на конете — карето се сбива още по-тясно и навежда към разлуделите се жребци стената от пики, държани с жилести ръце. Колкото острия има в тоя облак, толкова смърт заплашва рицарите.