Сега положението на Бурлай беше страшно, защото той трябваше да отстъпва по същия път, по който бе дошъл, а понеже Йереми вече бе смазал атаката на дясното крило, лесно можеше да отреже цялата част от Бурлай. Наистина Мрозовицки му дойде на помощ начело на корсунските конни молойци, но в тоя момент се показаха хусарите на пан Конецполски, към тях се присъедини Скшетуски на връщане от атаката на еничарите — и двамата обградиха Бурлай, който досега се оттегляше в пълен ред.
С един напор те го разбиха на пух и прах и тогава започна страхотно клане. Казаците, след като им бе отрязан пътят към обоза, имаха открит път само към смъртта. Затова едни се отбраняваха ожесточено на групички или единично, без да молят за пощада, други напразно протягаха ръце към конниците, които фучаха като вихър по бойното поле. Започнаха се гонитби, надпреварвания, единични сблъсквания, търсене на неприятелите, скрити в долчинките и неравностите на терена. За да осветят бойното поле, от окопите започнаха да хвърлят запалени катраници с катран, които летяха като огнени метеори с грива от пламък. При тия червени светлини дотичаха останалите задднепърци.
Втурна се да им помогне и Субагази, който тоя ден показа чудеса от храброст, но славният Марек Собески, красниставски староста, го скова на място, както лъв сковава дивия бивол — и Бурлай вече видя, че отникъде няма спасение. Обаче Бурлай обичаше своята казашка слава повече от живота си, затова не търсеше спасение! Други се провираха мрака, криеха се по трапищата, промъкваха се между копитата на жребците, а той търсеше още врагове. Така той съсече пан Домбек и пан Рушецки, и храбрия като лъв млад слуга на пан Аксак, същия оня, който при Константинов се бе покрил с безсмъртна слава; после грабна пан Савицки, после изведнъж простря на майката земя двама крилати хусари, накрая видя един грамаден шляхтич да тича през бойното поле и да реве подобно на зубър, подскочи и се понесе като светъл пламък подире му. Пан Заглоба — защото това беше той — изрева от страх още по-силно и обърна коня си за бягство. Остатъкът от коса настръхна на главата му, но той не загуби присъствие на духа, напротив — хитрините като светкавици прелитаха през главата му, а в същото време крещеше с все сили: „Ваша милост панове! Който в Бога вярва!…“ — и летеше като вихър към една по-гъста група от конници. А Бурлай му пребяга отстрани като по тетивата на лък. Пан Заглоба затвори очи, а през ума му мина: „Ще пукна и аз, и бълхите ми!“ Той чуваше зад себе си пръхтенето на кон, видя, че никой не идва на помощ, че не ще може да избяга и че никоя друга ръка освен неговата собствена няма да го изтръгне от лапите на Бурлай.
Но в тоя последен миг, в тая вече почти агония внезапно неговото отчаяние и страх се превърнаха в ярост; той изрева така страшно, както не реве никой тур, и като обърна коня си на място, намери се лице в лице с противника.
— Заглоба ще гониш, а? — викна той и нападна с вдигната сабя.
В тоя миг от окопите хвърлиха множество нови пламнали катраници; стана светло. Бурлай погледна и се смая. Не се смая, когато чу името, защото никога през живота си не бе го чувал, а се изуми, когато позна мъжа, когото неотдавна беше гощавал в Ямпол като приятел на Богун.
Но тъкмо тоя нещастен миг на изумление погуби храбрия вожд на молойците, защото, докато се опомни, пан Заглоба го удари със сабята през челото и с един замах го свали от коня.
Това стана пред очите на цялата войска. На радостния вик на хусарите отговори възгласът на ужас на молойците. Като видяха смъртта на стария черноморски лъв, те окончателно загубиха дух и се отказаха от всякаква съпротива. Ония, които Субагази не успя да изтръгне от хаоса, загинаха до един — защото през тая страхотна нощ пленници изобщо не се вземаха.
Субагази офейка към обоза, гонен от красниставския староста и леката конница. Атаката беше отблъсната по цялата линия на окопите — само при казашкия обоз още кипеше изпратената за преследване конница.