Възклик на триумф и радост разтърси целия стан на обсадените, а мощните викове се издигаха чак до небето. Окървавените бойци, облени в пот, покрити с прах и черни от барута, с подпухнали лица и още смръщени вежди, с неугаснал още пламък в очите, стояха облегнати върху оръжието и поемаха дълбоко въздух, готови отново да скочат в бой, ако се явеше нужда. Но постепенно почна да се връща и конницата от кървавата жътва при обоза; после на бойното поле слезе самият княз, а след него военачалниците, пан хоронжият, пан Марек Собески, пан Пшемски. Цялата тая блестяща свита се движеше бавно край насипа.
— Да живее Йереми! — викаше войската. — Да живее нашият баща! А князът без шлем се кланяше с глава и жезъл на всички страни.
— Благодаря ви, ваша милост панове! Благодаря ви, ваша милост панове! — повтаряше той с висок, звучен глас.
След това се обърна към пан Пшемски и каза:
— Тоя окоп е прекалено голям! Пшемски кимна в знак на съгласие.
Така вождовете победители преминаха от западното чак до източното езеро, като оглеждаха бойното поле, щетите, които неприятелят беше причинил по валовете, и самите валове.
В това време извън свитата на княза обзети от ентусиазъм войници носеха на ръце сред възгласи пан Заглоба към стана като най-голям триумфатор през днешния ден. Двайсетина здрави ръце вдигаха нагоре боеца, а той, червен, потен, махаше с ръце, за да запази равновесие, и викаше с всички сили:
— Ха, дадох му да разбере! Нарочно се престорих, че бягам, за да го подмамя подире си. Няма вече да бурлее тоя кучи син! Трябваше да се даде пример на младите, ваша милост панове! За Бога внимавайте, ще ме изтървете и пребиете. Дръжте добре, щом сте ме вдигнали! Ама бая се изпотих с него, вярвайте ми! Ах, негодници! Всеки нехранимайко днес излиза срещу шляхтича! Но си получиха своето. Внимателно! Пуснете ме, дявол да го вземе!
— Да живее! Да живее! — викаше шляхтата.
— При княза с него! — повтаряха други.
— Да живее! Да живее!
В това време запорожкият хетман се втурна в своя обоз и ревеше като ранен див звяр, дереше жупана на гърдите си и си дращеше лицето. Високите чинове, оцелели от погрома, го заобиколиха в мрачно мълчание, без да продумат нито дума на утеха, а той беше почти обезумял. Устата му се покри с пяна, забиваше пети в земята и е две ръце си скубеше косата.
— Къде са моите полкове?… Къде са молойците? — повтаряше той с хриплив глас. — Какво ще каже ханът, какво ще каже Тухай бей? Предайте ме на Ярема! Нека набият главата ми на кол!
Старшите офицери мълчаха мрачно.
— Защо врачките ми предсказаха победа? — продължаваше да реве хетманът. — Да се отрежат главите на тия вещици!… Защо ми разправяха, че ще хвана Ярема?
Когато ревът на тоя лъв разтърсваше стана, полковниците обикновено мълчаха. Но сега лъвът беше победен и стъпкан, щастието, изглежда, го напускаше и поражението направи офицерите дръзки.
— Срещу Ярема няма да устоиш — измърмори мрачно Степка.
— Ще погубиш и нас, и себе си! — обади се Мрозовицки. Хетманът скочи към него като тигър.
— А кой победи при Жълти води? Кой при Корсун? Кой при Пилавци?
— Ти! — каза дръзко Воронченко. — Но там Вишньовецки го нямаше.
Хмелницки се хвана за косата.
— Аз обещах на хана да нощува тая вечер в замъка! — виеше той от отчаяние.
На това Кулак каза:
— Какво си обещавал на хана, си е твоя работа! Само си пази главата, да не падне от раменете ти… И в атака не ни пращай, не погубвай Божите раби! Обгради ляхите с валове, заповядай да се направят насипи за оръдията — горко ти иначе.
— Горко ти! — повториха мрачни гласове.
— Горко вам! — отвърна Хмелницки. И така разговаряха те страшно гръмовито… Най-сетне Хмелницки се олюля и се хвърли върху вързопите овчи кожи в ъгъла, покрити с килими.
Полковниците стояха над него с наведени глави и дълго цареше мълчание. Най-сетне хетманът вдигна глава и викна хрипливо:
— Водка!…
— Няма да пиеш! — изръмжа Виховски. — Ханът ще прати да те повикат.
В това време ханът седеше на една миля път от бойното поле и не знаеше какво става там. Нощта беше спокойна и топла, затова седеше пред шатрата си, обграден от молли и аги — и в очакване на новини ядеше фурми от сребърна паница, сложена до него, а от време на време поглеждаше към звездното небе и промърморваше: