Настана глухо мълчание; мурзите, агите и молите гледаха в лицето на хана като в слънце и задържаха дъха си в гърдите, а той беше затворил очи и мислеше…
Хмелницки се облегна на жезъла си и чакаше смело.
— Ти рече — заговори най-сетне ханът. — Ще превия врата на Ярема, по неговия гръб ще се качвам на коня си, за да не се говори от Изток до Запад, че едно невярно куче ме е унизило.
— Аллах е велик! — извикаха в един глас мурзите.
А от очите на Хмелницки бликна радост: с един замах той беше отклонил гибелта, която висеше над главата му, и бе превърнал в най-верен съмнителния си съюзник.
Тоя лъв умееше всеки момент да се превръща в змия.
Двата стана бучаха до късна нощ като пчели при роене, сгрети от пролетното слънце, а в това време на бойното поле спяха непробуден и вечен сън рицарите, прободени с копие, посечени с меч, пронизани от стрела и куршум. Месецът изгря и започна своето пътуване по това поле на смъртта: отразяваше се в локвите съсирена кръв, изтръгваше от мрака нови и нови купища паднали, слизаше от едни тела, изкачваше се тихо на други; оглеждаше се в отворени мъртви зеници, осветяваше посинели лица, късове от строшено оръжие, конски трупове — и лъчите му побледняваха все повече, сякаш ужасени от това, което виждат. Тук-таме по бойното поле тичаха поотделно или на групички някакви зловещи фигури: това бяха слуги или жители на града, дошли да ограбят убитите, както чакалите идват след лъвовете… Но някакъв суеверен страх най-сетне и тях прогони от бойното поле. Имаше нещо страшно, нещо тайнствено в това покрито с трупове поле, в това спокойствие и неподвижност на живите доскоро човешки фигури, в това мирно съгласие, в което лежаха един до друг поляци, турци, татари и казаци. Понякога вятърът зашумяваше в храсталаците по бойното поле, а на войниците, които бдяха в окопа, се струваше, че там човешките души се вият над телата. Говореше се също, че когато в Збараж избило полунощ, по цялото поле от окопите чак до обоза уж се вдигнали с шум грамадни ята птици. Чували се разплакани гласове във въздуха, дълбоки въздишки, от които настръхвали косите на човека — и някакви стонове.
Тия, на които беше писано да паднат занапред в борбата и чиито уши бяха отворени за отвъдземните викове, чули ясно как душите на поляците при отлитането си към небето викали: „Пред твоите очи, Господи слагаме нашите грехове!“ А казашките стенели: „Христе! Христе! Помилуй нас!“ Защото като убити в братоубийствена война те не можеха да отидат направо при вечната светлина, а им беше отредено да летят из тъмните простори и заедно с вихъра да се въртят над долината на сълзите и да плачат, и да стенат нощем, докато изпросят в нозете на Христа опрощение на общите им грехове, забрава и помирение!…
Но засега човешките сърца се бяха вкоравили още повече и никакъв ангел на помирението не прелиташе над бойното поле.
Петдесет и осма глава
На другия ден, преди слънцето да разлее златните си блясъци по небето, в полския стан беше вече издигнат нов отбранителен вал. По-раншните валове бяха много широки, отбраната в тях беше трудна, защитниците мъчно можеха да се притичат едни на други на помощ, затова князът и пан Пшемски решиха да приберат войската в по-тесни окопи. Цяла нощ усилено работиха върху това, а хусарите наравно с всички полкове и със слугите. Едва след три часа през нощта сънят притвори очите на уморените рицари, но и всички други освен стражата спяха дълбок сън, защото и неприятелят също беше работил през нощта, а после дълго не се размърда след вчерашното си поражение. Дори се очакваше тоя ден изобщо да няма нападение.
Скшетуски, пан Лонгинус и Заглоба седяха в шатъра и се хранеха с бирена супа с много сирене в нея. Те разговаряха за битката през миналата нощ с онова задоволство, с което разговарят войници за току-що спечелена от тях победа.
— Обичам да си лягам рано и да ставам на съмване, както са правили древните хора — каза пан Заглоба, — но на войната няма как! Спиш, когато можеш, ставаш, когато те будят. Едно само ме сърди, че зарад такива нехранимайковци ще трябва да се блъскаме. Но няма как! Такова време е дошло! Вчера им платихме за това. Ако получат още няколко пъти такава почерпка, ще им се отще да ни будят.
— Не знаеш ли, ваша милост, дали много от нашите са паднали? — попита Подбипента.