— С оръдията по тях! С оръдията! — викаха други. И княжеските стрелци изпращаха гюлле след гюлле, граната след граната към страхотните машини, но понеже те се виждаха само когато гърмежите разкъсваха мрака, гюллетата обикновено не ги улучваха.
В това време сбитата казашка маса наближаваше все повече като черна вълна, която иде нощем от далечната морска шир.
— Уф! — каза пан Заглоба, застанал заедно с конницата при Скшетуски. — Горещо ми е, както никога през живота! Нощта е толкова задушна, че суха нишка не остана на гърба ми. Да ги вземат дяволите тия машини! Направи, Боже, земята да се раззине под тях, защото тия нехранимайковци вече ми са заседнали в гърлото като кост — амин! Нито да хапнеш, нито да се наспиш — кучетата живеят по-добре от нас! Уф! Колко е задушно!
Наистина въздухът беше тежък и спарен, а на това отгоре пропит с воня от труповете, които от няколко дни гниеха по цялото бойно поле. Небето се скри зад черен, нисък пласт облаци. Буря надвисна над Збараж. Под ризниците пот обливаше телата на войниците, а гърдите дишаха с мъка.
В тоя момент в тъмнината забиха барабани.
— Ей сега ще атакуват! — каза Скшетуски. — Чуваш ли, ваша милост? Барабаните бият.
— Чувам. Дано дяволи да забарабанят по тях! Съвсем да се отчае човек!
— Мушкай! Сечи! — закрещяха тълпите и се хвърлиха към окопите.
Битката закипя по цялата дължина на насипа. Удариха едновременно срещу Вишньовецки, Лянцкоронски, Фирлей и Остророг, за да не могат един другиму да си оказват помощ. Казаците, напили се с водка, вървяха още по-упорито, отколкото при по-раншните нападения, но и срещнаха още по-енергичен отпор. Героичният дух на вожда ободряваше войниците; страшните части от кралската пехота, съставени от мазурски селяни, така се сблъскаха с казаците, че съвсем се размесиха с тях. Биеха се с приклади, пестници и зъби. Под ударите на упоритите мазури паднаха неколкостотин души от най-отбраната запорожка пехота, но веднага нови тълпи ги заляха. Боят по цялата линия ставаше все по-ожесточен. Цевите на мускетите пареха ръцете на войниците, те се задъхваха, гласовете на висшите офицери прегракнаха от команди. Красноставският староста и Скшетуски отново изскочиха с конница и обграждаха казаците отстрани, като прегазваха цели полкове и се къпеха в море от кръв.
Минаваше час след час, в атаката не преставаше, защото Хмелницки в миг запълваше с нови сили страхотните празнини сред казашките редици. Татарите им помагаха с крясъци и едновременно пущаха цели рояци стрели срещу защитниците на стана; някои изоставаха в тила на биещите се, но с бичове от волска кожа ги гонеха. Ярост воюваше с яростта, гръд се сблъскваше с гръд — мъж се вкопчваше в смъртна прегръдка с мъж…
И воюваха така, както воюват развилнели се морски вълни със скалист остров.
Внезапно земята се затресе под краката на бойците, а цялото небе пламна в син огън, сякаш и Бог вече не можеше да гледа тия човешки ужаси. Страхотен гръм заглуши човешките крясъци и грохота на оръдията. Това беше небесната артилерия, която започна сега страхотна канонада. Гръмотевиците кръстосваха от изток до запад. На човек му се струваше, че небето заедно с облаците се е пропукало и се срива върху главите на ратниците. Навремени целият свят изглеждаше като един пламък, навремени всичко ослепяваше от мрака и отново червените зигзаги на мълниите разкъсваха черната завеса. Вихърът се изви веднъж, втори път, свали хиляди шапки, пряпорци, знамена и за миг ги пръсна по цялото поле. Мълниите започнаха да удрят една след друга — после настъпи хаос от гръмотевици, светкавици, вихър, огън и мрак — небето побесня като хората.
Незапомнена буря се разбунтува над града, замъка, окопите и неприятелския стан. Боят беше прекъснат. Накрая небесните язове се отвориха и не струи, а потоци дъжд започнаха да се леят на земята. Дъждовната вълна закри света: нищо не се виждаше дори на една крачка. Труповете в крепостния ров изплуваха на повърхността. Казашките полкове изоставиха позициите и бягаха един след друг към обоза си, движеха се слепешката, сблъскваха се с други и внушили си, че ги гони неприятел, се пръскаха в мрака; подир тях затъваха, прекатурваха се и изчезваха оръдия, муниции, коли. Водата разкъса земните насипи на казаците, шурна в рововете, нахлу в прикритията, макар че бяха обезпечени с ровове, и се понесе с шум по равнината, сякаш преследваше побягналите молойци.
Дъждът се усилваше. Пехотинците избягаха от валовете, за да търсят убежище в шатрите, само за конницата на красноставския староста и на Скшетуски не идваше заповед за оттегляне. И те стояха един до друг като в езеро и тръскаха водата от себе си. В това време бурята почна постепенно да преминава. След полунощ дъждът най-сетне спря. Тук-там между разкъсаните облаци светнаха звезди. Мина още час и водата поспадна. Тогава пред хоронгвата на Скшетуски неочаквано се яви самият княз.