— Да се палят отвътре, защото отвън са мокри! — прогърмя Скшетуски.
Но не беше лесно да изпълнят заповедта. В кулите, строени от борови греди, нямаше нито врати, нито някакъв отвор. Казашките стрелци се качваха на тях по подвижни стълби, а оръдията, понеже можеха да се поместят само по-малките, бяха изтеглени с въжета. И сега рицарите тичаха някое време наоколо и напразно сечаха със саби гредите или дърпаха с ръце ъглите.
Добре, че слугите носеха брадви; започнаха да секат. Красноставският староста заповяда да подложат и кутиите с барут, приготвени нарочно за тая цел. Запалиха катраниците, както и факлите и пламъкът подлиза мокрите, но пропити със смола греди.
Но докато пламнат гредите, докато избухне барутът, пан Лонгинус се наведе и вдигна един грамаден камък, който казаците бяха изкопали от земята.
Четирима най-силни мъже от народа не биха мръднали от място тоя камък, но пан Лонгинус го люлееше в мощните си ръце — и само при светлината на катраниците се виждаше, че кръвта бе нахлула в лицето му. Рицарите онемяха от удивление.
— Това е цял Херкулес, дявол да го вземе! — викаха те и вдигаха ръце нагоре.
В това време пан Лонгинус се приближи до една неподвижна още белуарда, отметна се назад и запрати камъка в самата среда стената.
Околните чак наведоха глави, така изфуча камъкът. От удара спойките веднага се разкъсаха; чу се трясък, кулата се разтвори като строшена врата и се срина с шум.
В миг купът дърва беше полят с катран и подпален.
След известно време няколко десетки грамадни пламъка осветиха цялата равнина. Дъждът валеше непрекъснато, но огънят го преодоля — и „горяха тия белуарди при удивлението на двете войски, понеже денят беше толкова мокър“.
Степка, Кулак и Мрозовицки, всеки начело на няколко хиляди молойци, се втурнаха от казашкия стан и се опитваха да гасят — напразно! Огнени стълбове и червен дим избухваха все по-мощно към небето и се отразяваха в езерата и локвите, които бурята бе образувала по бойното поле.
А рицарите се връщаха в стегнати редици в окопа, където отдалече още ги приветстваха с радостни възгласи.
Внезапно Скшетуски се огледа наоколо, хвърли поглед в редиците и викна с гръмлив глас:
— Стой!
Пан Лонгинус и малкият рицар не бяха между тях.
Изглежда, че увлечени от въодушевлението си, те се бяха забавили прекалено дълго при последната белуарда, а може да са зърнали скрити някъде молойци, важното беше, че не са забелязали оттеглянето.
— Напред! — изкомандва Скшетуски.
Красниставският староста, който вървеше от другия край на редиците, не разбра какво се е случило и се затече да попита — но в същия миг двамата търсени рицари се появиха, сякаш изникнаха от земята, на половината път между белуардите и рицарите.
Пан Лонгинус с лъснатата си сваликачулка в ръка правеше огромни крачки, а край него пан Михал подтичваше в тръс. И двамата бяха объркали глави към гонещите ги като сюрия кучета молойци.
При червената светлина от пожара цялата гонитба се виждаше като на длан. Човек би казал, че огромна северна кошута бяга от дружина стрелци с малкото си, готова всеки миг да се хвърли срещу нападателите.
— Ще загинат! За Бога, по-скоро! — развика се пан Заглоба със сърцераздирателен глас. — Ще ги застрелят с лъкове или с пушки! За Бога, по-скоро!
И без да гледа, че след малко може да започне нова битка, той се затича на помощ със сабя в ръка заедно със Скшетуски и другите, препъваше се, падаше, ставаше, пъхтеше, викаше, тресеше се цял и търчеше с последните сили на краката си, като едва си поемаше дъх.
Молойците обаче не стреляха, защото пушките им бяха мокри, а тетивата на лъковете — отхлабена, само бързаха да ги догонят. Двайсетина от тях изскочиха напред и аха-аха да настигнат двамата рицари, но тогава те се обърнаха към тях като два глигана и със страхотен вик вдигнаха саби. Казаците спряха на място.
С грамадния си меч пан Лонгинус им изглеждаше като някакво свръхестествено същество.
И както два ожесточено нападани от кучета тъмни вълка се обръщат и показват белите си зъби, а псетата скимтят отдалече и не смеят да се хвърлят върху тях, така и нашите рицари се обръщаха няколко пъти и винаги предните преследвачи се спираха на място. Само веднъж един, очевидно по-смел, налетя въз тях с коса в ръка, но пан Михал скочи като дива котка към него и го усмърти. Останалите зачакаха другарите си, които се приближаваха тичешком в гъста маса.