— Ние сме се вече обрекли — каза Скшетуски.
— Не може ли да се съобщи някак? — попита Заглоба.
— Ако се намереше някой толкова благороден — каза старостата, — който би се наел да се промъкне, той би спечелил безсмъртна слава още приживе, той ще бъде спасител на цялата войска и ще избави отечеството от поражение. Дори още да не е организирано изцяло всенародното опълчение, самата близост на краля може би ще успее да разпръсне бунтовниците. Но кой ще отиде? Кой ще се наеме, когато Хмелницки така е обсадил всички пътища и изходи, та мишка не може да излезе от нашия стан. Такъв опит означава явна смърт!
— А защо са хитростите? — рече Заглоба. — Една вече ми хрумна в главата.
— Каква? Каква? — попита старостата.
— Нали всеки ден вземаме по няколко пленници. Не бихме ли могли да подкупим някого? Нека се престори, че е избягал от нас, а после да тръгне за краля.
— Трябва да поговоря с княза за това — каза старостата.
Пан Лонгинус се замисли дълбоко, та челото му се покри с бръчки, и през цялото време седеше мълчалив. Ненадейно вдигна глава и каза с обичайната си благост:
— Аз се наемам да се промъкна през казаците.
Като чуха тия думи, рицарите скочиха смаяни от местата си, пан Заглоба отвори уста, Володийовски започна да мърда му стачките си, Скшетуски побледня, а красниставският староста се удари по кадифените си дрехи и възкликна:
— Ваша милост, би ли се наел да извършиш това?
— Ти, ваша милост, обмисли ли това, което казваш? — попита Скшетуски.
— Отдавна съм го обмислил — отвърна литовецът, — защото не от днес между рицарите се говори, че трябва да се съобщи на негово величество краля за нашето положение. И като слушах това, аз все си мислех, че ако всевишният Бог ми даде възможност да изпълня своя обет, веднага бих тръгнал. Аз, обикновеният човек, какво знача, аз? Какво ще загубя дори ако ме съсекат по пътя?
— Непременно ще те съсекат! — възкликна Заглоба. — Ти чу ли, ваша милост, какво каза пан староста: че това е неизбежна смърт?
— И какво от това, братко? — каза пан Лонгинус. — Ако Бог пожелае, ще ме преведе, ако не, на небето ще ме възнагради.
— Но най-напред ще те уловят, ще те подложат на мъчения и ще умреш от жестока смърт. Човече, ти да не си загубил ума си? — продължаваше Заглоба.
— Все пак ще отида, братче — отвърна литовецът сладко.
— Пиле не може да прехвръкне — ще го застрелят с лък. Приклещили са ни като язовец в дупка.
— Все пак ще отида — повтори литовецът. — Аз дължа благодарност на Бога, че ми даде възможност да изпълня обета си.
— Я го гледайте вие, гледайте го! — завика Заглоба отчаян. — По-добре кажи веднага да ти отсекат главата и с оръдие да я изстрелят към техния табор, защото само така би могъл да се промъкнеш между тях.
— Позволете ми, благодетели мои! — каза литовецът и скръсти молитвено ръце.
— О, не! Няма да тръгнеш сам, и аз ще дойда с тебе — каза Скшетуски.
— И аз с вас! — добави Володийовски и се удари по сабята.
— Да ви вземат дяволите! — възкликна Заглоба и се хвана за главата. — Да ви вземат дяволите с това ваше „и аз, и аз“, с това ваше упорство! Малко ви е кръвта, малко са загубите, малко куршумите! Не ви стига това, което става, ами искате по-сигурно да си строшите главите! Хващайте пръждомата и ме оставете на мира! Дано ви хвръкнат главите…
След тия клетви той взе да се върти из шатъра като въртоглав.
— Бог ме наказва — викаше, — че съм се хванал с лудетини, вместо да живея в благородната компания на улегнали хора. Пада ми се!
Той походи още из шатъра с трескава крачка, накрай се спря пред Скшетуски, скръсти ръце отзад и като го гледаше в очите, започна да сумти страшно.
— Какво съм ви направил аз, ваша милост панове, та ме преследвате?
— Пази Боже! — отвърна рицарят. — Как така те преследваме?
— Защото, ако пан Подбипента измисля такива неща, не му се чудя! Неговият ум винаги е бил в пестниците, а откак посече тримата най-големи глупаци между турците, той самият стана четвърти…