— Противно е да се слуша — прекъсна го литовецът.
— И на него не се чудя — продължи Заглоба, като посочи Володийовски. — Той ще скочи в ботуша на някой казак или ще се закачи за шалварите му като репей за кучешка опашка и пръв от всички ни ще се промъкне. Тях двамата Светият Дух не е просветлил — но това, дето ти, ваша милост, вместо да ги въздържиш от лудост, сам ги подбуждаш, че и тръгваш с тях, това, че искаш и четирима ни да предадеш на мъки и сигурна смърт — това вече… на нищо не прилича! Тю, дявол да го вземе, не съм очаквал такова нещо от офицер, когото сам князът смяташе за солиден кавалер.
— Кака така четирима ни? — каза Скшетуски учуден. — И ти ли би искал, ваша милост?…
— Тъй вярно — викна Заглоба, като се биеше в гърдите. — И аз ще дойда. Щом някой от вас тръгне или тръгнете всички заедно — ще тръгна и аз. Нека моята кръв да ви тежи на съвестта! За втори път ми е за урок с кого да се сприятелявам.
— Да те вземе дяволът, ваша милост! — каза Скшетуски. Тримата рицари започнаха да го прегръщат, но той наистина се сърдеше и сумтеше и ги отблъскваше с лакти, като казваше:
— Махайте се от главата ми! Не ми трябват вашите юдински целувки!
Изведнъж по валовете загърмяха оръдия и мускети. Заглоба се спря и каза:
— Ето ви! Ето! Вървете!
— Това е обикновена престрелка! — забеляза Скшетуски.
— Обикновена престрелка — рече шляхтичът, като го имитираше. — Да, моля! Малко им е това. Половината войска се стопи от тая обикновена стрелба, а те пет пари не дават.
— Не се тревожи, ваша милост — каза пан Подбипента.
— Я да мълчиш ти, цвеклова главо! — изгърмя Заглоба. — Защото ти си най-виновен. Ти, ваша милост, измисли тая работа, която ако не е глупава, тогава аз съм глупак!
— И все пак ще отида, братче — отговори пан Лонгинус.
— Ще отидеш, ще отидеш и зная защо! Ти, ваша милост, не се представяй за герой, че хората те знаят. Омръзнала ти е вече девствеността и бързаш да я измъкнеш от окопа. Ти си най-лошият между рицарите, а не най-добрият. Ти, ваша милост, си просто развратник, който търгува с девствеността си! Тю! Господа обиждаш! Това е то!… Не бързаш ти при краля, ами искаш да цвилиш по селата като жребец на ливада. Ето го рицаря, гледайте го, който иска да продаде девствеността си! Поквара, чиста поквара, кълна се в Бога.
— Противно е да се слуша! — викаше пан Лонгинус и запушваше ушите си.
— Я не се карайте! — каза Скшетуски сериозно. — По-добре да помислим по работата.
— За Бога — каза красниставският староста, който досега слушаше изумен думите на пан Заглоба. — Това е голяма работа, но без княза не можем да решаваме нищо. Тук няма какво да се препирате. Ваша милост панове сте на служба и трябва да слушате заповедите. Князът трябва да е в квартирата си. Ще отидем при него да видим как ще погледне той на вашето желание.
— Както и аз! — каза Заглоба и надежда проясни лицето му. — Да вървим по-скоро.
Излязоха и тръгнаха през плаца, по който вече падаха куршуми от казашките окопи. Войската се намираше по валовете, които отдалеко изглеждаха като панаирни бараки, толкова пъстри стари дрехи и кожуси висяха по тях, бяха наредени толкова коли, останки от шатри и всякакъв вид неща, за да служат за прикритие срещу стрелбата, която понякога не преставаше денонощно по цели седмици. И сега над тия окачени дрипи се влачеше дълга възсинкава ивица дим, а пред тях се виждаха налягалите редици от червени и жълти войници, които работеха здраво срещу най-близките неприятелски окопи. Самият плац изглеждаше като една голяма развалина; равнина, разкъсана от лопатите или стъпкана от конете, по която не се зеленееше нито един стрък трева. Тук-таме стърчаха купчинки пръст, току-що извадена при копаенето на кладенци и гробове, тук-таме лежаха останки от разнебитени коли, оръдия, бурета или купища от оглозгани и побелели на слънцето кости. Конски труп не би могъл да видиш никъде, защото веднага ги прибираха за храна на войниците, но навсякъде се виждаха купища от железни, в по-голямата си част ръждясали, топовни гюллета с които всеки ден се засипваше тоя къс земя. Тежката война и гладът личаха на всяка крачка. Като вървяха, нашите рицари срещаха по-големи и по-малки групи войници, които или отнасяха ранени и убити, или бързаха към валовете на помощ на преуморените си другари — а лицата на всички бяха почернели, хлътнали, небръснати, сериозните им очи — възпалени, дрехите — избелели и изпокъсани, на главите си често имаха мръсни парцали вместо шапки и шлемове, оръжието беше изпочупено. И неволно се натрапваше въпросът: какво ще стане с тая шепа досегашни победители, когато изтекат още една-две седмици…