Неуморимият Йереми веднага след атаката поведе капналите от умора войници в набег извън стана, който завърши с ново поражение за неприятеля; едва след това тишината смири двата стана.
Нощта беше топла, но облачна. Четири черни фигури се движеха тихо и предпазливо към източния край на валовете. Това бяха пан Лонгинус, Заглоба, Скшетуски и Володийовски.
— Скрий пистолетите добре — шепнеше Скшетуски, — за да не се овлажни барутът. Две хоронгви ще стоят цяла нощ в готовност. Ако дадеш огън, ще се спуснем на помощ.
— Такава тъмница, очите да си извадиш! — прошепна Заглоба.
— По-добре — каза пан Лонгинус.
— Я тихо! — прекъсна го Володийовски. — Чувам нещо.
— Някой хърка на умиране — няма нищо!…
— Веднъж да стигнеш до дъбравата…
— О, Боже! Боже! — Въздъхна Заглоба и се затресе като в треска.
— След три часа ще почне да се разсъмва.
— Време е вече! — рече Лонгинус.
— Време е, време е! — повтори Скшетуски със сподавен глас. — Сбогом!
— Сбогом! Сбогом!
— Братя, останете си със здраве и прощавайте, ако съм сгрешил пред някого.
— Ти да си сгрешил? О, Боже! — възкликна Заглоба и се хвърли в прегръдките му.
След него един подир друг го прегърнаха Скшетуски и Володийовски. Дойде момент, когато сподавено ридание разтърси тия рицарски гърди. Само пан Лонгинус беше спокоен, макар и трогнат.
— Останете си със здраве — повтори той още веднъж.
И като се приближи до ръба на вала, се спусна в рова, след малко го видяха като черно петно на другия му бряг, още веднъж махна за сбогом на другарите си — и изчезна в тъмнината.
Между пътя на Залошчици и друма от Вишньовец растеше дъбрава, пресичана от тесни напречни ливади, която се свързваше със стара борова гора, гъста и огромна; тя се простираше чак отвъд Залошчици и пан Подбипента реши да се прехвърли именно в нея.
Това беше много опасен път, защото, за да стигне човек до дъбравата, трябваше да мине покрай целия казашки обоз, но пан Лонгинус го избра нарочно, защото тъкмо около обоза през цялата нощ се въртяха най-много хора и стражите обръщаха най-малко внимание кой минава. Пък и всички други пътища, долове, храсталаци и пътеки бяха заети от стражи, постоянно обикаляни от есаули, стотници, полковници, дори от самия Хмелницки. За минаване през ливадите и покрай Гнезна не можеше и да се мечтае, защото там татарските коняри от здрач до разсъмване пазеха при конете.
Нощта беше топла, облачна и толкова тъмна, че на десет крачки не би могъл да видиш не само човек, но дори и дърво. Това беше благоприятно обстоятелство за пан Лонгинус, при все че, от друга страна, и сам трябваше да върви много бавно и предпазливо, за да не падне в някой от трапищата и рововете, с които бе осеяно цялото пространство на бойното поле, разкопано от полски и казашки ръце.
Така той стигна до вторите полски валове, които бяха напуснати предната вечер, и като се прехвърли през рова, се спусна приведен към казашките окопи и апроши. Спря се и се ослуша: окопите бяха празни. Набегът на Йереми след атаката беше извадил от тях молойците и те или бяха паднали убити, или се бяха скрили в обоза. Много тела лежаха по склоновете и върху насипите. Пан Лонгинус постоянно се препъваше о трупове, прекрачваше ги и вървеше напред. От време на време слаб стон или въздишка му показваше, че някои от падналите са още живи.
Широкото пространство отвъд валовете, което се простираше чак до първия окоп, правен още от военачалниците, също беше покрито с трупове. Тук трапищата и рововете бяха още повече, а на всеки няколко десетки крачки се намираха ония земни укрития, които в тъмнината приличаха на копи сено. Но и укритията бяха празни. Навсякъде цареше най-дълбоко мълчание, никъде нито огнище, нито човек — нямаше никого по целия по-раншен плац освен падналите.
Пан Лонгинус замълви молитва за душите на умрелите и продължи пътя си. Шумолът от полския стан, който го преследваше чак до вторите валове, утихваше все повече, топеше се в далечината, докато най-сетне замлъкна напълно. Пан Лонгинус стана и се огледа за последен път.
Почти нищо вече не можеше да види, защото в стана нямаше светлини; само едно прозорче на замъка мъждукаше слабо, като звездица, която облаците ту откриват, ту засланят, или като светулка, която свети и гасне едно след друго.
„Братя мои, дали ще ви видя пак през живота си?“ — помисли пан Лонгинус.