И тъгата го притисна като грамаден камък. Едва можеше да диша. Там, където трепти оная светлинка, там са свои, там са братски сърца: княз Йереми, Скшетуски, Володийовски, Заглоба, свещеник Муховецки — там го обичат и са готови да го защитят — а тук е нощ, пустош, тъмнина, трупове под краката, върволици от души — в далечината пък кръвожадният табор на заклетите, безмилостни врагове.
Камъкът на тъгата стана толкова тежък, че беше прекалено тежък дори за плещите на тоя великан. Душата му започна да се колебае.
Бледата тревога долетя до него в мрака и започна да му шепне на ухото: „Няма да минеш, това е невъзможно! Върни се, още има време! Гръмни с пистолета и цяла хоронгва ще долети на помощ. През тия обози, през тая дива паплач няма да премине никой.“
Станът в Збараж, изгладнял, засипван всеки ден с куршуми, пълен със смърт и с воня на трупове, в тоя момент се струваше на пан Лонгинус тихо и безопасно пристанище.
Там приятелите му не биха го корили, ако се върне. Ще им каже, че работата надхвърля човешките сили — тогава и те самите няма да тръгнат, нито ще изпратят някого — и ще продължават да чакат да се смили Бог или кралят.
Ами ако Скшетуски тръгне и загине?
„В името на Отца и Сина и Светаго духа!… Това е изкушение на сатаната — помисли пан Лонгинус. — Аз съм готов за смъртта, а нищо по-лошо не може да ми се случи. Това е сатаната, който плаши слабата душа с тая пустош, с труповете, тъмнината, защото той си служи с всичко.“
Нима можеше тоя рицар да се покрие със срам, да загуби славата си, да опозори името си — да не избави войската, да се откаже от небесната корона? Никога!
И той тръгна по-нататък, като протягаше ръце пред себе си.
Изведнъж някакъв шумол отново стигна до ушите му, но вече не от полския стан, а от противната страна; той беше още неясен, но някак дълбок и страшен като ръмжене на мечка, която се обажда внезапно в тъмната гора. Но страхът вече беше напуснал душата на пан Лонгинус, тъгата бе престанала да го потиска и се превърна само в сладък спомен за близките му; най-после, сякаш в отговор на глухата заплаха, която долиташе откъм вражеския обоз, той повтори още веднъж в душата си:
„И все пак ще вървя.“
След някое време той се намери на онова бойно поле, където в деня на първата атака княжеската конница бе разбила казаците и еничарите. Тук пътят беше вече по-равен, с по-малко ровове, трапища, укрития, и почти без трупове, защото казаците бяха вече прибрали падналите в по-раншните битки. Тук беше и малко по-светло, понеже разни препятствия не закриваха пространството. Теренът беше наклонен към юг, но пан Лонгинус веднага изви встрани, тъй като желаеше да се промъкне между западното езеро и обоза.
Сега той вървеше бързо, без пречки и вече му се струваше, че достига линията на обоза, когато някакви нови отгласи привлякоха вниманието му.
Той се спря веднага и след четвърт час чакане чу да се приближават конски тропот и пръхтене.
„Казашка стража!“ — помисли той.
Изведнъж и човешки гласове стигнаха до ушите му, затова той се хвърли светкавично встрани и като усети под краката си първата гънка на терена, просна се на земята неподвижен, стиснал в едната си ръка пистолета, а в другата меча.
В това време конниците се приближиха още повече и накрая съвсем се изравниха с него. Беше толкова тъмно, че той не можеше да ги преброи, но чуваше всяка дума от разговора им.
— На тях им е тежко, но и на нас ни е тежко — говореше някакъв сънлив глас. — Колко добри молойци сега ядат пръстта!
— Господи! — каза втори глас. — Казват, че кралят бил наблизо… какво ли ще стане с нас?
— Ханът се бил разсърдил на нашия бащица, а татарите заплашват, че нас ще вържат с въжета, ако няма кого другиго.
— И по пасищата се бият с нашите. Хетманът забрани да се ходи в татарския стан, защото който отиде там, не се връща.
— Казват, че между търговците имало преоблечени ляхи. По-добре тая война да не беше почвала.
— Сега сме по-зле, отколкото по-рано.
— Кралят с ляшките сили не е далеко — това е най-лошото!
— Хей, в Сечта бих спал сега, а тук блъскай в тъмното като върколак.
— И върколаци трябва да се влачат тук, затова конете пръхтят. Гласовете се отдалечаваха постепенно — и накрая замлъкнаха. Пан Лонгинус стана и тръгна нататък.
Заръмя ситен като мъгла дъжд. Стана още по-тъмно.
На около стотина крачки вляво блесна светлинка, после втора, трета, десета. Сега пан Лонгинус беше вече сигурен, че се намира на една линия с обоза.