Светлините бяха редки и слаби — изглежда, че там вече всички спяха и само тук-таме може би пиеха или готвеха храна за утре.
„Слава Богу, че минавам след атаката и набега — каза си пан Лонгинус. — Те трябва да са уморени до смърт.“
Едва бе помислил това и отново чу конски тропот в далечината — минаваше втора стража.
Но на това място теренът беше по-насечен, та и скриването беше по-лесно. Стражата мина толкова близо, че едва не прегази пан Лонгинус. Добре, че конете, привикнали да минават покрай паднали тела, не се уплашиха. Пан Лонгинус продължи пътя си.
На едно разстояние от около хиляда крачки попадна на още два патрула. Явно беше, че пазят като зеницата на окото си целия кръг, обхванат от обоза. Пан Лонгинус се радваше в себе си само на това, че не среща пеши стражи, каквито обикновено поставяха пред таборите, за да предават съобщения на конните стражи.
Но радостта му не продължи много. Едва мина още хвърлей място и някаква черна фигура се мярна пред него на не повече от десет крачки. При все че беше безстрашен човек, пан Лонгинус усети леки тръпки в кръста. Беше вече късно да се дръпне и заобиколи. Фигурата се раздвижи, явно, че го беше забелязала.
Настъпи миг колебание, кратко колкото мигване на окото. Внезапно се обади с тих глас:
— Василе, ти ли си?
— Аз — отговори тихо пан Лонгинус.
— Имаш ли водка?
— Имам.
— Давай.
Пан Лонгинус се приближи.
— Ти какво си толкова висок? — повтори същият глас с лека уплаха.
Нещо закипя в мрака. В същия миг къс, сподавен вик „Госп…“ се изтръгна от устата на постовия, после се чу сякаш пращене на чупени кости, тихо изхъркване — и една фигура падна тежко на земята.
Пан Лонгинус продължи пътя си.
Но не вървеше по същата линия, защото тя явно беше осеяна с постове — приближи се към обоза, като желаеше да премине между гърбовете на постовете и редицата от коли. Ако нямаше втора верига от стражи, в тая ивица пан Лонгинус можеше да срещне само ония, които излизаха от обоза за смяна. Конни стражеви части нямаше какво да правят тук.
След малко се разбра, че няма втора верига от постове, но пък обозът не беше на повече от два изстрела с лък — и странно нещо, изглеждаше все по-близо, при все че пан Лонгинус се мъчеше да върви успоредно на редицата коли.
Скоро разбра, че не всички в обоза спят. Тук-там при слабите огньове се виждаха насядали фигури. На едно място огънят бе по-голям, дори толкова голям, че почти достигаше с блясъка си до пан Лонгинус, та рицарят трябваше отново да се дръпне към стражите, за да не мине през светлото. Отдалеко пан Лонгинус разпозна окачени на кръстовидни стълбове близо до огъня волове, които месарите деряха. Значителни групи от хора наблюдаваха тая работа. Някои свиреха тихо на месарите с пищялки. Това беше оная част от обоза, дето бяха пастирите. Понататъшните редици от коли бяха обвити в мрак.
Но страната на обоза, осветена от слабата светлина на огньовете, сякаш отново се доближи до пан Лонгинус. Отначало тя беше само от дясната му страна. Внезапно забеляза, че е и пред него.
Тогава се спря и започна да обмисля какво да предприеме. Беше обграден. Обозът, татарският табор и становете на селяните обграждаха като пръстен целия Збараж. По средата на тоя пръстен стояха постове и се движеха патрули, за да не може да премине никой.
Положението на пан Лонгинус беше страшно. Сега той имаше да избира: или да се промъкне между колите, или да търси друг изход между казаците и татарския табор. Иначе щеше да бъде принуден да се върти до разсъмване в тоя кръг — освен ако пожелае отново да се върне в Збараж, но дори и в такъв случай можеше да попадне в ръцете на стражата. Той разбираше, че самият терен не дава възможност колите да бъдат наредени една до друга. Между тях трябваше да има празни места, и то значителни, защото такива празнини бяха необходими за съобщенията, за потребния на конницата свободен път. Пан Лонгинус реши да потърси такъв проход и за тая цел се приближи още повече до колите. Блясъците от огньовете, които горяха тук-таме, можеха да го издадат, но, от друга страна, му бяха полезни, тъй като без тях той не би видял нито колите, нито пътя между тях.
След около четвърт час търсене той все пак намери път и го позна лесно, понеже изглеждаше като черна ивица между колите. По тая ивица нямаше огньове, не можеше да има и казаци, защото оттук трябваше да минава конницата. Пан Лонгинус легна по корем и започна да пълзи към тая черна примка като змия в дупката си.