Мина четвърт час, половин час, а той продължаваше да пълзи, като същевременно се молеше — с тялото и душата си се отдаваше под защитата на небесните сили. Той помисли, че може би съдбата на целия Збараж сега зависи само от едно — дали той ще се промъкне през това гърло, ето защо се молеше не само за себе си, а и за ония, които в тоя миг се молеха в окопа за него.
От двете страни всичко беше спокойно. Жива душа не се виждаше, не се чуваше кон да изпръхти, нито куче да пролае — и пан Лонгинус мина. Сега пред него се чернееха храсти и гъсталаци, зад които беше дъбравата, зад дъбравата — борова гора чак до Топорова, а зад гората беше кралят, спасението и славата, и заслугата пред Бога и хората. Какво беше отсичането на трите глави пред това дело, за което човек трябваше да притежава нещо повече от желязна ръка!
Пан Лонгинус сам чувстваше тая разлика — но това чисто сърце не се възгордя, само се разтопи в сълзи на благодарност като сърце на дете.
После стана и продължи да върви. От другата страна на колите вече нямаше постове или бяха много нарядко, та по-лесно можеше да ги избегне. В това време заваля по-силно, дъждът зашумоля в храсталаците и заглушаваше стъпките му. Сега пан Лонгинус даде свобода на дългите си крака, закрачи като великан и тъпчеше храстите — всяка негова крачка беше колкото пет на другите. Колите оставаха все по-далече, дъбравата все по-близо — и спасението все по-близко.
Ето вече и дъбравата! Нощта пред него е черна като в подземие. Но така е по-добре. Появи се тих вятър и дъбовете зашумяха леко, човек би казал — мълвят молитвата: „Велики Боже, добри ни Боже, запази тоя рицар, защото той е верен твой слуга и верен син на тая земя, на която ние сме израснали за твоя хвала!“
Миля и половина дели вече пан Лонгинус от полския стан. Пот се лее от челото му, въздухът стана някак душен; като че ли наближава буря, но той върви и не го е еня за бурята, защото в сърцето му пеят ангели. Дъбравата оредява. Навярно това ще е първата ливада. Дъбовете зашумяха по-силно, сякаш искаха да кажат: „Почакай, при нас беше на по-безопасно“ — но рицарят няма време и излиза на откритата поляна. Само един дъб расте сред нея, но много по-могъщ от другите. Пан Лонгинус се насочва към тоя дъб.
Внезапно, когато е вече на половин хвърлей от него, изпод широките клони на великана се показват двайсетина черни фигури и се приближават с вълчи скокове към рицаря.
— Кой си ти? Кой си ти?
Техният език е неразбираем, шапките им някакви заострени — това са татари, коняри, подслонили се тук от дъжда.
В тоя миг червена светкавица освети ливадата, дъба, дивите фигури на татарите и грамадния шляхтич. Страхотен вик разтърси въздуха и в миг закипя битка.
Татарите се хвърлиха върху пан Лонгинус като вълци върху елен и го хванаха с жилестите си ръце, но той само се разтърси и всички нападатели изпопадаха от него, както зрял плод пада от дървото. След това страхотната сваликачулка изскърца в ножницата и веднага екнаха стонове, вой, викове за помощ, съскане на меч, хъркане на избити, цвилене на уплашени коне, звън на счупени татарски саби. Тихата ливада зазвуча с всичките диви гласове, каквито се съдържат в човешките гърла.
Татарите се хвърлиха още веднъж, после трети път вкупом върху рицаря, но той вече се беше облегнал с гръб о дъба, а отпред го пазеше вихърът на меча, който сечеше страхотно. Пред краката му почерня от трупове — другите се отдръпнаха, обзети от панически страх.
— Див! Див! — разнесе се див вой.
Но тоя вой не остана без ехо. Не се мина и половин час и цялата поляна загъмжа от пешаци и конници. Тичаха казаци и татари, с коси, с колове, с лъкове — със запалена борина. Трескави въпроси започнаха да се кръстосват и прелитат от уста на уста:
— Какво е това, което се е случило?
— Див! — отговаряха конярите.
— Див! — повтаряше тълпата.
— Лях! Див! Смърт!
— Жив го хванете! Жив!
Пан Лонгинус гръмна два пъти с пистолетите си, но изстрелите не можаха вече да бъдат чути от другарите му в полския стан.
В това време тълпата почна да се приближава към него в полукръг, а той стоеше в сянката — грамаден, облегнат на дървото — и чакаше с меч в ръка.
Тълпата се приближаваше все повече. Най-сетне изгърмя команда:
— Хвани го!
Всичко живо се хвърли напред. Виковете секнаха. Тия, които не можеха да се проврат до него, светеха на нападателите. Човешкият водовъртеж се блъскаше и преобръщаше под дървото — но само стонове се чуваха от тоя водовъртеж и дълго време не можеше нищо да се различи. Най-после вик на ужас се изтръгна от гърдите на нападателите. Тълпата се пръсна за миг.