Това беше страшно опасно, защото така би могъл да се върти цяла нощ около езерото и сутринта да се намери на същото място, откъдето беше тръгнал, или на друго да попадне в казашки ръце.
„Лош път съм избрал — мислеше той и губеше дух, — през езерото не може. Ще се върна и утре ще тръгна като пан Лонгинус — до утре бих могъл да си почина.“
Но продължаваше да върви напред, тъй като разбираше, че като си казва да се върне и си почине, сам себе си лъже; идваше му също наум, че щом върви толкова бавно и се спира постоянно, не е могъл да стигне до мочурището. Обаче мисълта за почивка го овладяваше все по-силно. Понякога имаше желание да легне направо в калта, та поне да си отдъхне. Така той се бореше със собствените си мисли, а едновременно се молеше. Тръпки го побиваха все по-често, все по-трудно измъкваше краката си от калта. Видът на татарските стражи го караше да изтрезнява, но чувстваше, че и главата му се изморява както тялото и че го обзема треска.
Отново мина половин час — мочурището още не се показваше.
Но трупове на удавници се мяркаха все по-често. Нощта, страхът, труповете, шумът на тръстиките, усилията и безсънието помътиха мисълта му. Почнаха да му се явяват привидения. Ето, Елена е в Кудак, а той и Женджан плават с лодка по течението на Днепър. Тръстиките шумят — той слуша песента: „Ей, прах ли се вдига, мъгла ли припада?“ Свещеник Муховецки чака с епитрахила, а пан Кшищоф Гроджицки ще замества баща му… Момичето там всеки ден гледа от стените към реката — още малко и ще запляска с ръце и ще викне: „Пристига! Пристига!“
— Ваша милост господарю! — казва Женджан и го дърпа за ръкава. — Господарката е там…
Скшетуски се събужда. Преплетените тръстики са го спрели по пътя. Но видението отлита. Съзнанието се връща. Сега вече не усеща такава умора, защото треската му придава сили.
Хей, още ли го няма мочурището?
Но наоколо тръстиките са си същите, сякаш не е мръднал от мястото си. При реката трябва да има открита вода, значи това още не е мочурището.
Рицарят продължава пътя си, но мисълта с неумолима упоритост се връща към милото видение. Напразно Скшетуски се брани, напразно започва да чете молитвата: „О, Владичице блажена“, напразно се мъчи да запази пълно съзнание — отново приижда Днепър, корабите, чайките — Кудак, Сечта — само че тоя път видението е по-безредно, в него има множество лица: до Елена са князът и Хмелницки, и кошевоите атамани, и пан Лонгинус, и Заглоба, и Богун, и Володийовски — всички облечени празнично за неговата сватба, но къде ще бъде тая сватба? Мястото е непознато, нито е Лубни, нито Розлоги, нито Сечта, нито Кудак… Някаква вода, а в нея плуват трупове…
Скшетуски се буди за втори път или по-скоро го буди силно шумолене от посоката, в която отива. Той се спира и слуша.
Шумоленето се приближава, чува се някакво триене и плисък — това е лодка.
Тя се вижда вече през тръстиките. В нея седят двама молойци — единият оттласква с весло, другият държи в ръка дълъг прът, който свети отдалече като сребро, и разгръща с него растенията.
Скшетуски клекна чак до шия във водата, така че само главата му се подаваше над шавара, и се загледа.
„Дали това е обикновената стража, или са вече по следите ми?“ — помисли той.
Но по небрежните и спокойни движения на молойците веднага заключи, че трябва да е обикновената стража. В езерото щеше да има повече лодки, а не само една, и ако казаците бяха по следите му, навярно щяха да се струпат двайсетина лодки и много хора.
В това време те минаха покрай него — шумът от тръстиките заглушаваше думите; Скшетуски долови с ухо само следния откъс от разговора:
— Да ги вземе дяволът! Заповядаха ни да пазим и тая смрадлива вода!
И лодката се плъзна зад кичурите тръстика — само застаналият отпред казак удряше непрекъснато и ритмично с пръта във водораслите, сякаш искаше да изплаши рибите.
Скшетуски продължи напред.
След някое време той отново видя татарски пост, застанал току до брега. Светлината на месеца падаше право върху лицето на ногаеца, което приличаше на кучешка муцуна. Но Скшетуски вече по-малко се плашеше от тия стражи, отколкото от опасността да загуби съзнание. Затова той напрягаше цялата си воля, та ясно да може да се ориентира къде е и накъде отива. Но тая борба само усили неговата умора и той веднага забеляза, че всичко му се раздвоява и разтроява пред очите, а понякога му се струваше, че езерото е плацът в стана, а кичурите тръстики — шатри. Тогава му идеше да викне на Володийовски да тръгне с него, но все още имаше дотолкова съзнание да се въздържи.