Скшетуски не се чувстваше нито починал, нито по-силен, напротив — боляха го всички кости. Но помисли, че тъкмо новото усилие ще възвърне бодростта на тялото — и като спусна краката си във водата, веднага тръгна на път.
Сега вървеше покрай самите тръстики по чистата вода, та с шумоленето да не привлече вниманието на конярите, които пасяха коне по бреговете. Последните лъчи угаснаха и стана доста тъмно, понеже луната още не се беше показала иззад горите. Водата беше толкова дълбока, че на места Скшетуски губеше дъно под краката и трябваше да плува, което не беше много леко, защото беше облечен и плуваше срещу течението, а то — макар и лениво — все пак го тласкаше назад към езерата. Но пък и най-зорките татарски очи не можеха да забележат тая глава, която се движеше покрай тъмната стена от тръстики. Затова той се движеше доста смело, като плуваше от време на време, но повече газеше до пояс, а и до мишници, докато най-сетне стигна до едно място, където очите му видяха от двете страни на реката хиляди и хиляди светлини.
„Това са таборите — помисли той, — сега, Боже, помози!“ И се ослуша.
Шум от смесени гласове долиташе до ушите му. Да, това бяха таборите. Като се върви срещу течението, от лявата страна на реката се намираше казашкият стан със своите хиляди коли и шатри, а от дясната татарският — и двата шумни, кресливи, пълни с човешка гълчава, с диви звукове, на барабани и пищялки, с рев на добитък и камили, с цвилене на коне и възгласи. Реката ги разделяше и едновременно представляваше пречка за разправии и убийства, защото татарите не можеха да стоят спокойно до казаците. На това място реката беше по-широка, а може би нарочно я бяха разкопали. Но от едната страна колите, а от другата тръстиковите бараки достигаха на няколко десетки крачки от бреговете, ако се съди по огньовете — а край самата вода навярно стояха стражи.
Тръстиката и дзуката ставаха по-редки — изглежда, че срещу таборите бреговете бяха чакълести. Скшетуски се придвижи още няколко десетки крачки и спря. Някаква мощ и заплаха лъхаше към него от тия човешки мравуняци.
В тоя миг му се стори, че цялата бдителност и настървеност на тия хиляди човешки същества е насочена срещу него и се почувства пред тях напълно безпомощен, напълно беззащитен. Беше сам.
„Никой не ще може да мине оттук!“ — помисли той.
Но се придвижи още напред, защото го дърпаше някакво неудържимо болезнено любопитство. Той искаше по-отблизо да види тая страхотна сила.
Изведнъж се спря. Тръстиковата гора свършваше като отрязана с нож. Може и наистина да я бяха изрязали за колибите. По-нататък чистата водна площ се червенееше кървава от огньовете, които се оглеждаха в нея.
Два големи ярки пламъка се издигаха току край бреговете. При единия стоеше татарин на кон, при другия молоец с дълга пика в ръка. Двамата се гледаха един друг, гледаха и във водата. В далечината се виждаха други, също така застанали на едно място стражи, които наблюдаваха.
Блясъкът от пламъците хвърляше сякаш огнен мост през реката. При бреговете се виждаха цяла редица малки лодки, с които стражата обикаляше из езерото.
— Невъзможно! — измърмори Скшетуски.
И изведнъж го обзе отчаяние. Нито да върви напред, нито да се върне назад! Ето цяло денонощие вече се блъска из калищата и локвите, диша гнилия въздух и кисне във водата — само за да достигне до тия именно станове, през които се беше наел да премине, и да разбере, че това е невъзможно.
Но и връщането назад също беше невъзможно; рицарят знаеше, че може да намери достатъчно сили, за да се влачи напред, но няма да намери за връщане. В неговото отчаяние имаше и глуха ярост; в първия миг му идеше да излезе от водата, да удуши стражата, после да се хвърли срещу тълпите и да загине.
Вятърът отново зашумя със странен шепот в тръстиките, като едновременно донасяше гласа на камбаните от Збараж. Скшетуски започна да се моли пламенно, биеше се в гърдите и призоваваше небето за спасение със силата и отчаяната вяра на удавник. Той се молеше, а татарският табор и казашкият стан ехтяха зловещо, сякаш в отговор на молитвата — черни и червени от огъня фигури се движеха като дяволски пълчища из пъкъла; стражите стояха неподвижно — реката течеше като кървава вода.
„Огньовете ще угаснат, когато настане глуха нощ“ — каза си Скшетуски и зачака.
Мина един час, мина втори. Глъчката намаляваше, огньовете наистина започнаха постепенно да гаснат — освен двата на стражата, които пламтяха все по-силно.