Стражите се смениха и беше ясно, че ще стоят така до сутринта.
На Скшетуски му хрумна, че може би през деня ще успее по-лесно да се промъкне — но веднага отхвърли тая мисъл. През деня вземаха вода, пояха добитъка, къпеха се — реката щеше да бъде пълна с хора.
Внезапно погледът на Скшетуски падна върху лодките. Те стояха в редици от по няколко десетки покрай двата бряга, а от татарската страна водораслите достигаха чак до най-близките лодки. Скшетуски се потопи до шия във водата и започна бавно да се придвижва към тях, с очи, упорито втренчени в татарския пазач.
След около половин час той беше почти до първата лодка. Планът му беше прост. С кърмовата си част лодките стърчаха над водата и образуваха нещо като свод, под който лесно можеше да се промъкне човешка глава. Ако всички лодки стояха борд до борд, доближени една до друга, татарският пост не можеше да види главата, която се придвижва под тях; по-опасен беше казашкият пост, но и той можеше да не забележи, защото въпреки отсрещния огън под лодките цареше мрак. Пък и нямаше друг път. Скшетуски не се колеба повече и скоро се намери зад лодките.
Той пълзеше на четири крака или по-скоро се влачеше, тъй като водата беше плитка. Беше толкова близко до татарина, който стоеше на брега, та чуваше пръхтенето на коня му. Спря за малко и се ослуша. За щастие лодките бяха допрени борд до борд. Сега Скшетуски бе впил поглед в казашкия пазач, когото виждаше като на длан. Но оня гледаше към татарския табор. Рицарят отмина петнайсетина лодки, когато изведнъж чу до самия бряг стъпки и човешки гласове. Спотаи се веднага и се ослуша. При пътуванията си в Крим той беше научил татарски — и сега тръпки го побиха по цялото тяло, когато чу заповедта:
— Сядай и тръгвайте!
Стана му горещо, при все че беше във водата. Ако те се качат в лодката, под която се е скрил в този момент, тогава е загинал; ако се качат в някоя от тези, които са напред, също е загинал, защото ще остане празно осветено място.
Всяка секунда му се струваше час. Изведнъж затропаха стъпки по дъските. Татарите седнаха в четвъртата или петата лодка зад него, тласнаха я и отплаваха към езерото.
Но това обърна очите на казашкия пост към лодките. Около половин час Скшетуски дори не трепна. Едва когато смениха стражата, започна да се придвижва по-нататък.
Така стигна до края на лодките. Зад последната отново започваха дзуки, а по-нататък тръстика. Като стигна до нея, рицарят, изморен и потен, падна на колене и от все сърце започна да благодари на Бога.
Сега той се движеше малко по-смело и се ползваше от всички повеи, които изпълваха с шум бреговете. От време на време се оглеждаше зад себе си, огньовете на стражите започнаха да се отдалечават, да се закриват, да трептят, да отслабват. Ивиците от тръстика и дзука ставаха все по-черни, по-гъсти и широки, понеже бреговете бяха блатисти. Стражи не можеха да стоят наблизо — шумът от становете отслабваше. Някаква свръхчовешка сила подкрепи крайниците на рицаря. Той се промъкваше през тръстиките, през купчините от водорасли, хлътваше в кал, потъваше, плуваше и ставаше отново. Още не смееше да излезе на брега, но вече почти се чувстваше спасен. Сам не можеше да си даде сметка колко време е вървял и газил така, но когато се огледа отново, огньовете на стражата изглеждаха като точици, които светят в далечината. След неколкостотин крачки изчезнаха напълно. Луната залезе; наоколо беше тихо. Внезапно той долови шум, по-силен и по-тежък от шума на тръстиките. Скшетуски за малко не викна от радост: от двете страни на реката се издигаше гора.
Тогава той се насочи към брега и излезе от тръстиките. Веднага зад дзуката и тръстиките започваше борова, гора. Миризмата на борова смола го лъхна в ноздрите. Тук-таме в черните глъбини като сребро светеше папрат.
Рицарят за втори път падна на колене и започна да целува земята в молитва.
Беше спасен.
После потъна в горския мрак, като сам се питаше накъде да върви, къде ще го заведе тая гора, къде са кралят и войската?
Пътят не беше свършил, не беше лесен, нито безопасен, но щом си помислеше, че се е измъкнал от Збараж, че се е прокраднал през стражите, блатата, становете и близо половин милионната неприятелска войска — тогава му се струваше, че всички опасности са минали, че тая гора е светъл път, който ще го отведе право при кралското величество.
И вървеше тоя прегладнял, премръзнал, мокър, овалян в собствената си кръв, в червена тиня и черна кал клетник — с радост в сърцето, с надежда, че скоро ще се върне в Збараж другояче, с повече сила.