„Вече няма да стоите гладни и без надежда — мислеше той за другарите си в Збараж, — защото аз ще доведа краля!“
И това рицарско сърце се радваше на близкото спасение на княза, на военачалниците, на войската, на Володийовски и Заглоба и на всички ония герои, затворени в збаражкия окоп.
Горските глъбини се отваряха пред него и го закриваха със сенките си.
Шестдесет и втора глава
Една вечер в салона на топоровския дворец седяха трима панове, затворили се на таен разговор. Няколко ярки свещи горяха на масата, покрита с карти на околностите, а до тях бе сложена висока шапка с черно перо, далекоглед, шпага със седефена дръжка, върху която бе преметната бяла дантелена кърпичка, и чифт еленови ръкавици. Зад масата, на висок стол с облегала, седеше човек на около четирийсет години, доста дребен и слаб, но жилав. Лицето му беше мургаво, жълтеникаво, уморено, очите черни, перуката също така черна, с дълги кичури, които падаха върху плещите и раменете. Редки черни мустаци, засукани в краищата нагоре, украсяваха горната му устна, а долната заедно с брадата изпъкваше силно напред и придаваше на цялата физиономия характерното изражение на лъвска смелост, гордост и упоритост. Не беше хубаво това лице, но беше много необикновено. Чувственият му израз, който издаваше склонност към удоволствия, по странен начин се свързваше в това лице с известна сънлива отпуснатост и студенина. Очите бяха сякаш пригаснали, но човек лесно можеше да отгатне, че в момент на възбуда, веселие или гняв могат да мятат мълнии, под които не всеки поглед би издържал. Но в същото време в тях се четеше доброта и благодушие.
Черното облекло от атлазен кафтан и дантелена яка, изпод която надничаше златна верижка, подчертаваше благородството на тая необикновена фигура. Изобщо въпреки тъгата и загрижеността, видими по лицето и фигурата, в тях имаше нещо величествено. Та нали това беше самият крал Ян Кажимеж Ваза, стъпил на престола преди по-малко от година след брат си Владислав.
Малко зад него в полусянка седеше Йероним Раджейовски, ломжински староста, нисък на ръст, дебел, румен човек с мазното и нахално лице на хитър царедворец, а срещу него, зад масата, облегнат върху лакът, третият пан гледаше картите на околността и от време на време вдигаше поглед към краля.
Лицето му изразяваше по-малко величие, но като че ли още по-голямо служебно достойнство от кралското. То беше проорано от грижи и мисъл, студено и разумно лице на държавник, необикновената хубост на което не се разваляше от суровостта. Очите му бяха светлосини, проницателни, кожата на лицето му въпреки възрастта бе деликатна; великолепното полско облекло, подстриганата шведска брада и високият кичур над челото придаваха още по-голяма сенаторска внушителност на правилните му, сякаш изсечени от камък черти.
Това беше Йежи Осолински, кралският канцлер и княз на Римската държава, оратор и дипломат, от когото се възхищаваха в европейските дворове, прочут противник на Йереми Вишньовецки.
Необикновените му способности рано бяха привлекли вниманието на по-предишните владетели и рано го издигнаха до най-високите държавни постове, по силата на които насочваше целия държавен кораб — в тоя момент близък до окончателно крушение.
И все пак канцлерът беше сякаш създаден за кормчия на такъв кораб. Работлив, търпелив, разумен, с поглед в далечното бъдеще, пресмятащ с години напред, той би водил със сигурна и спокойна ръка към безопасно пристанище всяка друга държава с изключение на Жечпосполита; на всяка друга би осигурил вътрешна сила и дълголетно могъщество… стига да беше самостоятелен министър на такъв монарх например като френския или испанския.
Възпитан извън пределите на страната, увлечен по чужди образци, въпреки цялата си вродена проницателност и разум, въпреки дългогодишната си практика не можеше да свикне с безсилието на правителството в Жечпосполита и през целия си живот не се научи да се съобразява с това, при все че то беше скалата, о която се бяха разбили всичките му планове, намерения, усилия — при все че поради същата тая причина сега вече виждаше в бъдещето пропаст и руина, а по-късно умираше с отчаяние в сърцето.
Той беше гениален теоретик, който не умееше да бъде гениален практик — и попадаше в омагьосан кръг без изход. Увлечен по някоя мисъл, която щеше да даде плодове в бъдеще, той вървеше към нея с упоритостта на фанатик, без да гледа, че тая мисъл, като теория спасителна, при съществуващото положение може да доведе на практика до страхотна беда.