В желанието си да укрепи правителството и държавата той развихри страшната казашка стихия, без да предвиди, че бурята ще се насочи не само срещу шляхтата, магнатските латифундии, шляхтишките злоупотребления и своеволия, но и срещу най-изконните интереси на самата държава.
Хмелницки се надигна от степта и израсна в гигант. Върху Жечпосполита се трупаха поражения след поражения: Жълти води, Корсун, Пилавци. При първата си стъпка Хмелницки се свърза с вражеската кримска мощ. Гръм след гръм падаха — оставаше само война и война. Трябваше преди всичко да се пресече страхотната стихия, за да може в бъдеще да бъде използвана — но канцлерът, увлечен в своята мисъл, още преговаряше и протакаше — и още вярваше, дори на Хмелницки!
Фактите опровергаха неговата теория; с всеки изминат ден ставаше все по-ясно, че резултатите от усилията на канцлера са съвсем противоположни на очакваните — докато най-сетне дойде Збараж и най-убедително потвърди това.
Канцлерът грохваше под бремето на терзанията, огорченията и всеобщата омраза.
Затова постъпваше така, както постъпват в дни на неуспехи и поражения хора, у които вярата в себе си е по-силна от всяко поражение: търсеше виновни.
Виновна беше цяла Жечпосполита и всичките й съсловия, нейното минало и държавен строй, но който пожелае да избута нагоре към върха надвесената от склона на планината скала от страх да не рухне в пропастта, а не се съобразява със силите си, той само ще ускори нейното падане. Канцлерът направи нещо повече и по-лошо, защото на помощ повика страшния разрушителен казашки поток, без да гледа, че неговият порой може само да подмие и изпоръфа почвата, върху която се намира скалата.
Затова, докато той търсеше виновни — в отговор всички обръщаха очи към него като към виновник за войната, пораженията и нещастията.
Но кралят още вярваше в него и вярваше още повече, защото всеобщият глас не щадеше авторитета на короната и обвиняваше и самия него наравно с канцлера.
И така те седяха в Топоров огорчени и скръбни, без да знаят добре какво трябва да правят, понеже кралят имаше при себе си само двайсет и пет хиляди души войска. Твърде късно беше обявена кралската заповед за организиране на всенародно опълчение и досега беше пристигнала само незначителна част от него. Кой беше причина за това забавяне и не беше ли то още една грешка на упоритата политика на канцлера — тая тайна си остана между краля и министъра; важното е, че в тоя миг и двамата се чувстваха беззащитни пред мощта на Хмелницки.
Нещо повече: те нямаха подробни вести за него. В кралския стан и досега не знаеха дали ханът с цялата си войска се намира при Хмелницки, или само Тухай бей с неколкохилядна орда придружава казаците. Тоя въпрос беше толкова важен, колкото въпросът: живот или смърт. Най-сетне кралят би могъл да опита щастието си със самия Хмелницки, при все че бунтовническият хетман разполагаше с десет пъти по-голяма сила. Обаянието на кралското име значеше много за казаците — може би повече, отколкото тълпите безредна и необучена шляхта от всенародното опълчение — но ако и ханът лично беше при Хмелницки, сблъскването с такова надмощие беше безразсъдство.
А вестите за него бяха най-различни и никой не знаеше нищо положително. Предвидливият Хмелницки бе събрал цялата войска при себе си, нарочно не пусна нито един отряд молойци, нито една татарска част, та да не може кралят да вземе пленник за разпит. Бунтовническият хетман имаше друго намерение — с част от силите си да затвори вече полумъртвия Збараж, а самият той неочаквано да се яви пред краля с цялата татарска и казашка сила, да го обгради заедно с войската му и да го предаде в ръцете на хана.
Затова не без причина облак беше покрил сега лицето на краля — защото за короната няма по-голяма болка от чувството на безсилие. Ян Кажимеж се беше облегнал немощно върху ръба на стола и като протегна ръка към масата, посочи картите и рече:
— Никаква полза няма от това, никаква! Пленници ми хванете.
— И аз не си пожелавам нищо повече — отвърна Осолински.
— Разездите върнаха ли се?
— Върнаха се, но не докараха нищо.
— Нито един пленник?
— Само местни селяни, които не знаят нищо.
— А пан Пелка върна ли се? Той нали е прочут майстор в хващането на пленници.
— Милостиви кралю! — обади се иззад стола ломжинският староста. — Пан Пелка не се е върнал и няма да се върне, защото е убит.
Настана миг мълчание. Кралят впи мрачен поглед в пламтящите свещи и започна да барабани с пръсти по масата.