— Нямате ли никаква идея? — каза той най-сетне.
— Да чакаме! — отговори сериозно канцлерът. Челото на Ян Кажимеж се покри с бръчки.
— Да чакаме? — повтори той. — А там Вишньовецки и военачалниците ще догорят при Збараж!
— Ще издържат още някое време — каза Раджейовски небрежно.
— По-добре мълчи, ваша милост, когато не можеш да кажеш нещо хубаво.
— Там е работата, че имам идея, милостиви господарю.
— Каква?
— Да се изпрати някой при Збараж уж за преговори с Хмелницки. Пратеникът ще разбере дали лично ханът е там, и като се върне, ще каже.
— Това е невъзможно — каза кралят. — Сега, когато обявихме Хмелницки за бунтовник и определихме цена за главата му, а хетманския жезъл на Запорожието дадохме на Забуски, не подобава на нашия авторитет да влизаме в преговори с Хмелницки.
— Тогава да изпратим при хана — отвърна старостата.
Кралят се обърна с въпросителен поглед към канцлера, който повдигна към него суровите си светлосини очи, помисли малко и каза:
— Идеята би била добра, но несъмнено Хмелницки ще задържи пратеника и затова от тая работа няма да излезе нищо.
Ян Кажимеж махна с ръка.
— Виждаме — каза той бавно, — че вие не предлагате никакъв изход, тогава аз ще ви кажа моя изход. Ще заповядам да затръбят за поход и с цялата войска ще тръгна за Збараж. Пък да става каквото е рекъл Бог! Там ще узнаем дали ханът е при Хмелницки, или не.
Канцлерът познаваше неудържимата смелост на краля и не се съмняваше, че той е готов да направи това. От друга страна, от опит знаеше, че намисли ли кралят нещо и реши ли да го извърши, тогава никакви възражения не помагат. Затова той не се противопостави веднага, дори похвали мисълта му, но посъветва да не се бърза: обясни на краля, че може да направи това утре или вдругиден — а в това време може да дойдат благоприятни новини. Всеки ден ще засилва разложението на тълпите, гнетени от неуспехите си при Збараж и от вестта за приближаването на краля. Бунтът може да се стопи от лъчите на величеството, както снегът от слънчевите лъчи — но трябва да му се даде време. А кралят носи в себе си спасението на цяла Жечпосполита и отговорен пред Бога и потомците, не бива да се излага на риск, още повече че в случай на нещастие именно збаражката войска ще бъде загубена безвъзвратно. Канцлерът говори дълго и красноречиво — човек би казал: демонстрация на ораторско изкуство. Докато най-сетне убеди краля, но същевременно го измори. Ян Кажимеж отново се подпря върху облегалото на стола и измърмори нетърпеливо:
— Правете каквото искате, но утре трябва да имам пленник за разпит.
И отново настана кратко мълчание. През прозореца се показа огромната златна луна, но в стаята стана тъмно, защото фитилите на свещите запушиха овъглени.
— Колко е часът? — попита кралят.
— Наближава полунощ — отговори Раджейовски.
— Няма да спя тая нощ. Ще обиколя стана, а вие елате с мене. Къде са Убалд и Арцишевски?
— В стана. Ще отида да кажа да докарат конете — отговори старостата.
И тръгна към вратата. Ненадейно в трема настана някакво движение; минутка-две се чуваше оживен разговор, шум от бързи крачки, най-сетне вратата се отвори и задъхан се втурна Тизенхауз, доверен кралски дворянин.
— Милостиви кралю! — извика той. — Дошъл е офицер от Збараж!
Кралят скочи от стола, канцлерът също стана и от устата на двамата се изтръгна вик:
— Не може да бъде!
— Тъй вярно! Чака в трема.
— Дай го тук! — извика кралят и плесна с длани. — Нека премахне тревогата ми. Дай го тук, за Бога!
Тизенхауз изчезна през вратата и след малко вместо него на прага се появи някаква висока, непозната фигура.
— По-близо, ваша милост пане! — извика кралят. — По-близо! Радваме се, че те виждаме!
Офицерът се приближи чак до масата и при вида му кралят, канцлерът и ломжинският староста се отдръпнаха назад изумени. Пред тях стоеше някакъв страшен човек или по-скоро видение: изпокъсани дрипи едва покриваха измършавялото му тяло; лицето му беше синьо, изпоцапано с кал и кръв; очите горяха от някаква трескава светлина, черната му чорлава брада падаше върху гърдите му, миризма на труп лъхаше наоколо от него, а краката му така трепереха, че той беше принуден да се подпре на масата.
Кралят и двамата панове го гледаха с ококорени очи. В тоя момент вратата се отвори и влязоха множество военни и цивилни големци: генералите Убалд и Арцишевски, подканцлерът на Литва Сапеха, жечицкият староста, сандомежкият кастелан. Всички се изправиха зад краля и гледаха дошлия. А кралят рече: