— Да живее! Да живее! — викаха много гласове.
И веднага се отдръпваха, за да дадат път, но други се притискаха още повече в желанието си да видят героя. И гледаха изумени тоя окаяник, това страшно лице, осветено от блясъка на луната — и си шепнеха смаяни:
— От Збараж, от Збараж…
Свещеникът заведе с най-големи усилия Скшетуски до енорийския дом. Там нареди да го изкъпят, измият от калта и кръвта и да го сложат в леглото на местния свещеник, а сам веднага излезе при войската, която тръгваше в поход.
Скшетуски беше в полусъзнание, ала силният огън не му позволи да заспи веднага. Но вече не знаеше къде е и какво се е случило. Чуваше само глъчка, тропот, скърцане на коли, шумен поход на пехота, викове на войници, свирене на тръби — и всичко това в ушите му се сля в един огромен шум… „Войска върви“ — измърмори той на себе си… В това време шумът почна да се отдалечава, да отслабва, да се губи и стопява… докато най-после тишина се спусна над Топоров.
Тогава на Скшетуски се стори, че заедно с леглото лети надолу в някаква бездънна пропаст…
Шестдесет и трета глава
Спа няколко дни, а и след пробуждането силният огън не го оставяше — и той дълго още бълнува, приказва за Збараж, за княза, за красниставския староста, разговаряше с пан Михал и със Заглоба, викаше „Не оттам!“ на пан Лонгинус Подбипента — само за княгинята не спомена нито веднъж. Виждаше се, че тая безкрайна сила, с която веднъж завинаги бе затворил в себе си спомена за нея, не го напуска дори когато е в несвяст и болен. Но пък му се струваше, че вижда над себе си бузестото лице на Женджан, също както го бе видял тогава, когато след битката при Константинов князът го бе изпратил с хоронгви при Заслав, за да очисти там размирните банди, а Женджан неочаквано се яви в квартирата, където нощуваше. И това лице объркваше неговите мисли, защото му се струваше, че времето е спряло своя ход и че оттогава не се е променило нищо. Ето той отново е при Хомор и спи в една селска къща, а като се събуди, ще тръгне за Тарнопол да отведе там хоронгвите… Разбитият пред Константинов Кривонос е избягал при Хмелницки… Женджан е дошъл от Гушча и седи край него… Скшетуски би искал да заговори, би искал да поръча чрез слугата си да оседлаят конете — но не може… И отново си мисли, че е при Хомор и че след това беше превзет Бар — тук пан Скшетуски се свива от болка и злочестата му глава отново потъва в мрака. Нищо не знае вече, нищо не вижда — но след малко от тая нощ, от тоя хаос се откроява Збараж… обсадата… Значи не е при Хомор?
И все пак Женджан стои надвесен над него, навежда се към него. През изрязаните в прозоречните капаци сърца в стаята влиза сноп ярка светлина и напълно осветява лицето на слугата, изпълнено с грижи и съчувствие…
— Женджан — извика внезапно пан Скшетуски.
— О, ваша милост господарю! Значи ваша милост вече ме позна! — възкликна слугата и пада в краката на господаря си. — Мислех, че ваша милост никога вече няма да се събуди…
Настана кратко мълчание — чуваше се само риданието на слугата, който продължаваше да прегръща краката на господаря си.
— Къде съм? — пита пан Скшетуски.
— В Топоров… Ваша милост дойде от Збараж при негово величество краля… Слава на Бога! Слава на Бога!
— А кралят къде е?
— Тръгна с войската да спасява княза воевода.
Отново настана кратко мълчание. Радостните сълзи продължаваха да текат по лицето на Женджан, който след малко започна да повтаря с развълнуван глас:
— Ето че пак виждам ваша милост…
После стана и отвори капака и самия прозорец. Свеж утринен въздух нахлу в стаята, а заедно с него и ярка дневна светлина. С тая светлина се върна и цялото съзнание на Скшетуски… Женджан седна на леглото откъм краката.
— Значи аз съм излязъл от Збараж? — попита рицарят.
— Тъй вярно, ваша милост господарю… Никой не можа да направи това, което направи ваша милост, и заслуга на ваша милост е, че кралят тръгна на помощ.
— Пан Подбипента се опита преди мен, но загина…
— О, за Бога! Значи пан Подбипента е загинал? Такъв щедър и добродетелен господар!… Умът ми не го побира… Нима са могли да надвият на толкова силен човек…
— С лъкове го простреляха…
— А пан Володийовски и пан Заглоба?
— Когато тръгвах, бяха здрави.
— Е, слава Богу. Те са големи приятели на ваша милост… Само че свещеникът ми забрани да приказвам…
Женджан млъкна и известно време само мислеше. Тази замисленост явно пролича на бузестото му лице. След малко се обади: