Но ето че бяха изминали десет дни, а Женджан не се връщаше. Нашият пан Ян отслабна от чакане и така изсъхна, че дори Ануша започна да разпитва чрез пратеници какво му е — а Карбони, лекарят на княза, му предписа някакви лекарства, защото денем и нощем мислеше за своята княгиня и все по-ясно разбираше, че не някакво плахо чувство се е загнездило в сърцето му, а голяма любов, която трябва да бъде удовлетворена, понеже иначе е готова да пръсне човешката гръд като крехка съдинка.
Затова човек лесно може да си представи радостта на пан Ян, когато един ден на разсъмване в квартирата му влезе Женджан изпокалян, уморен, отслабнал, но весел и с добра вест, изписана на челото му. Поручикът скочи от леглото, изтърча при него, хвана го за раменете и извика:
— Писмо носиш ли?
— Нося, пане. Ето го.
Поручикът го грабна и започна да чете. Той дълго време се бе съмнявал дали и в най-добрия случай Женджан ще му донесе писмо, защото не беше сигурен, че Елена знае да пише. Жените от тия гранични области не бяха учени, а на всичко отгоре Елена бе расла между неуки хора. Но изглежда, че още баща й я бе научил на това изкуство, тъй като тя бе написала дълго писмо от четири страници. Наистина горката не умееше да се изразява хубаво, реторично, но просто, от сърце, пишеше следното:
„Аз никога вече няма да те забравя, ваша милост, по-скоро ваша милост мене, защото чувам, че между вас има и лоши хора. Но щом си изпратил момчето нарочно да бие толкова мили път, изглежда, че съм ти мила, както и ти на мене, за което от сърце благодаря. Но не мисли, ваша милост, че не е прилично от моята скромност да ти пиша така за обичта си, защото е по-добре да кажа истината, отколкото да излъжа или да я крия, когато съвсем друго е в сърцето ми. Разпитвах също негова милост Женджан какво правиш в Лубни и какви са обичаите в големия двор там, а когато ми разказваше колко хубави и елегантни са девойките там, почти се облях в сълзи от страхотна тъга…“
Тук поручикът прекъсна четенето и попита Женджан:
— Какво си разправял ти там, глупако?
— Само хубави неща, пане! — отговори Женджан. Поручикът продължи да чете:
„… Та как мога аз, простата, да се сравнявам с тях. Но момчето ми каза, че ваша милост никоя дори не искаш да погледнеш…“
— Добре си казал! — рече поручикът.
Право казано, Женджан не знаеше за какво става дума, защото поручикът четеше писмото наум, но си придаде важен израз на лицето и се покашля многозначително. А Скшетуски продължи да чете:
„… И веднага се зарадвах, като молех Бога и по-нататък да запази у тебе тая благосклонност към мене и да благослови двама ни — амин. И аз вече се затъжих за ваша милост, както се тъжи за майка; защото на мене, сирота, ми е тъжно на тоя свят, но не когато съм с ваша милост… Бог вижда сърцето ми, че е чисто, а това, че съм проста, то е друга работа и него трябва да ми простиш…“
По-нататък прекрасната княгиня съобщаваше, че със стринка си ще тръгнат за Лубни веднага щом се подобрят пътищата и че самата княгиня иска да ускори заминаването, защото от Чигирин пристигали вести за някакви казашки вълнения; тя чакала само завръщането на младите князе, които заминали за Богослав на конския панаир.
„Ти, ваша милост, си истински магьосник — пишеше по-нататък Елена, — щом съумя да спечелиш и стринка ми.“
Тук поручикът се усмихна, защото си спомни как трябваше да спечели тая стринка. Писмото свършваше с уверения за постоянна и вярна обич, каквато именно бъдещата съпруга дължи на мъжа си. Изобщо от писмото личеше нейното чисто сърце, затова поручикът четеше по петнайсетина пъти това сърдечно писмо от начало до край, като си повтаряше: „Мое прелестно момиче, да ме накаже Бог, ако аз някога те изоставя.“
А после започна да разпитва Женджан за всичко.
Хитрият слуга му разказа подробно за цялото си пътуване. Приели го добре. Старата княгиня го разпитвала за поручика и като узнала, че е знаменит рицар и доверено лице на княза, а освен това и заможен човек, останала много доволна.
— Пита ме също — каза Женджан — дали ваша милост, като обещае нещо, винаги си държи на думата, а на това аз й рекох: „Ваша милост пани, ако тоя влашки кон, на който дойдох, ми беше обещан, щях да бъда уверен, че е вече мой…“