— Аз и без това бих ти позволил да заминеш, а щях да ти дам и хора, но щом всичко си обмислил така умно, че да свържеш собственото си влечение с тая мисия, ще трябва да направя това за тебе.
След тия думи князът плесна с ръце и заповяда на пажа да повика пан Биховец.
Поручикът целуна с радост ръката на княза, а той притисна главата му до себе си и му каза да бъде спокоен. Князът обичаше безкрайно много Скшетуски като енергичен и храбър воин и офицер, на когото може да се разчита за всичко. Освен това между тях имаше такава връзка, каквато се създава между подчинен, който обожава с цялата си душа своя началник, и началник, който добре чувства това. Около княза се въртяха много дворяни, които служеха и го ласкаеха за своя собствена полза, но проницателният ум на Йереми добре знаеше с кого как да се държи. Знаеше, че Скшетуски е чист като сълза човек, затова го ценеше и му беше благодарен за чувствата.
Също така с радост узна, че любимецът му е обикнал дъщерята на Васил Курцевич, стар слуга на рода Вишньовецки, чиято памет беше толкова скъпа на княза, колкото беше злочеста.
— Не от неблагодарност към княза не съм се интересувал от момичето — каза той, — но понеже опекуните й не идваха в Лубни и никакви оплаквания не съм получавал против тях, смятах, че са добри хора. Но щом сега ми припомни за девойката, ще я имам в ума си като родна дъщеря.
Като слушаше това, Скшетуски не можеше да се начуди на добротата на тоя господар, който като че ли сам се укоряваше, че поради многото и различна работа не се е заел със съдбата на детето на някогашния си войник и дворянин.
В това време дойде пан Биховец.
— Ваша милост — каза му князът, — думата си е дума, щом искаш, ще заминеш ти, но, моля те, направи това за мене и отстъпи тая мисия на Скшетуски. Той има свои основателни поводи да я иска, а аз ще помисля за друга компенсация за тебе.
— Ваше височество — отговори Биховец, — това е голямо благоволение от страна на ваше височество, че макар и властен да ми заповядваш, оставяш аз да реша въпроса. Но аз нямаше да бъда достоен за това благоволение, ако не се съгласях с чувство на най-голяма благодарност в сърцето.
— Поблагодари на приятеля си — каза князът, като се обърна към Скшетуски — и върви да се готвиш за път.
Скшетуски наистина благодари горещо на Биховец, а след няколко часа беше готов за тръгване. Отдавна вече не го свърташе в Лубни, а тая мисия съвпадаше с всичките му желания. Най-напред щеше да види Елена, а после наистина ще трябва да се отдели от нея за продължително време, но тъкмо толкова време бе необходимо, за да станат пътищата проходими за кола след безкрайните дъждове. По-рано княгинята и Елена не можеха да дойдат в Лубни и Скшетуски или трябваше да чака в Лубни, или да ходи в Розлоги, което би било противно на споразумението с княгинята, нещо повече, би събудило подозрение у Богун. Наистина, Елена можеше да бъде в пълна безопасност от Богуновите действия едва в Лубни, но щом трябваше още доста дълго да остане в Розлоги, най-добре беше Скшетуски да замине, а на връщане вече ще я постави под закрилата на войниците на княза. Поручикът прецени всичко и бързаше със заминаването. Уреди всичко, получи от княза писма и инструкции, а пари за пътуването — от ковчежника, и много преди да се мръкне, тръгна на път, придружен от Женджан и четирийсет войници от казашката хоронгва на княза.
Седма глава
Беше вече втората половина на месец март. Тревата никнеше буйно; ветрогончето цъфна, степта кипеше от живот. Рано сутринта поручикът начело на хората си пътуваше сякаш по море, чиито подвижни вълни бяха разлюлените от вятъра треви. А навсякъде бе пълно с радост и пролетни гласове, с крясъци, чуруликане, подсвиркване, шляпане, пърхане на криле, с радостно бръмчене на насекоми: степта звучеше като гусла, на която свири ръката Божия. Над главите на конниците ястреби висяха неподвижно в лазура като окачени кръстчета, носеха се триъгълници от диви патици, нанизи от жерави; по земята тичат подивели хергелета: ето, летят степни коне, вижда се как порят тревата с гърди, идат като буря, спират се втрещени и обграждат в полукръг конниците; гривите им се развяват, ноздрите се издуват, очите са изумени! Човек би рекъл, че иска да стъпчат неканени гости. Но още миг — и тръгват внезапно, изчезват също така бързо, както са долетели; само тревата шуми, само цветята проблясват! Тътенът утихна, отново се чува само песента на птиците. Наглед е весело, а някаква тъга пари сред тая радост, наглед шумно, а колко е пусто, широко, просторно! С кон няма да го прекосиш, с мисъл няма да го прелетиш… освен да обикнеш тая тъга, тая пустош, тия степи и със закопняла душа да обикаляш из тях, да почиваш по техните могили, да слушаш гласа им и да му отговаряш.