Беше утро. Едри капки блестяха по пелина и бурените, ведър лъх на вятъра сушеше земята, по която след дъжда имаше широки локви, сякаш разлени езерца, светнали на слънцето. Отрядът на поручика се движеше бавно, защото трудно можеха да бързат, тъй като конете понякога затъваха до колене в размекнатата земя. Но поручикът им даваше много малко отдих по могилните височини, понеже бързаше и да пристигне, и да се сбогува. На втория ден към пладне излезе от горския пояс и съзря вятърните мелници в Розлоги, пръснати по възвишенията и близките могили. Сърцето му биеше като чук. Никой там не го очаква, никой не знае, че ще пристигне; и какво ли ще каже тя, когато го види? О, ето и къщурките на съседите, скрити в млади вишневи градини; по-нататък — разпръснатото село на крепостните, а още по-нататък се вижда геранилото на кладенеца в чифлишкия двор. Поручикът пришпори коня си и се понесе в галоп, а подир него отрядът: прелетя така през селото със звън и шум. Тук-там селянин изскачаше от къщурката си, заглеждаше се и се прекръстваше: дяволи ли са това, какво ли? Татари ли са или не? Калта така пръска изпод копитата им, че няма да познаеш кой лети. А в това време те стигнаха до господарския дом и спряха пред затворената порта.
— Хей там! Който и да си, отваряй!
Врявата, тропането, ожесточеният лай на кучетата привлякоха хората от чифлика. Те дотърчаха до портата изплашени — бяха помислили, че някой напада имението.
— Кой иде?
— Отваряй!
— Князете не са в къщи.
— Отваряй, погански сине! Ние сме хора на княза от Лубни. Най-сетне слугите познаха Скшетуски.
— А, вие ли сте, ваша милост! Ей сега, ей сега!
Отвориха портата, а в същото време и самата княгиня излезе пред входа и заслонила очите си с ръка, гледаше към гостите. Скшетуски скочи от коня, приближи се до нея и рече:
— Не ме ли познаваш, ваша милост?
— Ах, ти ли си, ваша милост пане поручик. Помислих, че татари ни нападат. Кланям се и заповядай вътре.
— Навярно се чудиш, ваша милост, че ме виждаш в Розлоги — рече Скшетуски, като влязоха вътре, — но аз не съм нарушил думата си: сам князът ме праща в Чигирин и по-надалече. При това ми нареди да се отбия в Розлоги и да попитам за здравето на ваша милост.
— Благодарна съм на негова княжеска светлост като на милостив господар и благодетел. Скоро ли мисли да ни прогони от Розлоги?
— Той съвсем не мисли да ви гони оттук и това, което съм казал, то ще бъде. Ще си останете в Розлоги, аз имам достатъчно свой хляб.
Като чу това, княгинята веднага се развесели и рече:
— Сядай, ваша милост, и се радвай, както аз ти се радвам.
— А младата княгиня здрава ли е? Къде е?
— Зная аз, че не си дошъл при мене, мой кавалере. Здрава е тя, здрава, дори е понапълняло момичето от тая любов. Ей сега ще ти я повикам, а аз ще отида да се облека, че ме е срам така да приемам гости.
Княгинята беше облечена с избеляла памучна рокля, с кожух отгоре и с обувки от мешинена кожа.
В тоя миг обаче Елена се втурна в стаята, без да бъде повикана, защото бе узнала от татарина Чехли кой е пристигнал. Тя се втурна задъхана и червена като вишна и почти не можеше да си поеме дъх, а само очите й се смееха от щастие и радост. Скшетуски скочи да й целува ръцете, а когато старата княгиня излезе дискретно, я зацелува и по устата, защото беше буен човек. А и тя не се защитаваше особено, понеже чувстваше, че й прималява от щастие и радост.
— А аз не те очаквах, ваша милост — шепнеше тя, като присвиваше прекрасните си очи, — но не ме целувай повече така, че не е прилично.
— Как да не те целувам — отговори рицарят, — когато и медът не е толкова сладък, колкото устните ти? Мислех, че ще изсъхна без тебе и най-после сам князът ме прати тук.
— Князът знае ли?
— Всичко му казах. И той се зарадва, защото си спомни за княз Васил. Ей ти, девойко, сигурно си ме урочасала, та вече и света не виждам от тебе!
— Такава обич е Божие благоволение.
— А помниш ли онова знамение, когато соколът привличаше ръцете ни една към друга? Вижда се вече, че сме били предопределени един за друг.