Излязоха от устието на Тасмина и заплаваха по Днепър. Вятърът фучеше, веслата издаваха монотонен и тъжен плясък. Гребците запяха:
Скшетуски се уви с кожух и си легна на постелята, която му бяха нагласили войниците. Той започна да мисли за Елена, че тя и досега не е в Лубни, че Богун е останал, а той заминава. Страх, лоши предчувствия, грижи го налетяха като гарвани. Бори се с тях, докато се умори, мислите му се помътиха, смесиха се някак странно с фученето на вятъра, с плясъка на веслата, с песните на рибарите — и той заспа.
Девета глава
На заранта се събуди свеж, здрав и с по-весели мисли. Времето беше чудесно. Широко разлетите води се набраздиха от лекия и топъл повей.
Бреговете тънеха в мъгли и се сливаха с водната площ в една необхватна равнина. Женджан се събуди, разтърка очи и чак се уплаши. Той погледна със смаян взор наоколо и като не видя никъде бряг, рече:
— О, за Бога, господарю, да не сме вече в морето…
— Не е море, реката е толкова голяма — отговори Скшетуски. — Когато се вдигне мъглата, ще видиш и бреговете.
— Мисля, че скоро и в Турция ще трябва да ходим.
— Щом ни кажат, ще отидем. Нали виждаш, че не само ние плаваме тук.
И наистина погледът им обхващаше двайсетина байдаци, платноходки и тесни черни казашки лодки, обшити с тръстика и наричани обикновено чайки. Едни от тия плавателни съдове се носеха по течението на реката, други плаваха с усилие нагоре срещу течението, подпомагани от весла и платна. Те караха риба, восък, сол и сушени вишни за крайбрежните градове или се връщаха от населени области, натоварени с хранителни припаси за Кудак и със стока, която много се търсеше на Крамни пазар в Сечта. От устието на Псьол бреговете на Днепър вече бяха съвсем пустинни и само тук-таме се белееха казашки къщи за зимуване, но реката беше пътят, свързващ Сечта с останалия свят, затова и движението по нея беше доста голямо, особено когато придошлите води улесняваха плаването и съдовете, които отиваха надолу по реката, можеха да преминат дори праговете, освен Ненаситец.
Поручикът наблюдаваше с любопитство живота по реката, а в това време лодките му се носеха бързо към Кудак. Мъглата се вдигна, бреговете се очертаха ясно. Над главите на пътниците прехвръкваха милиони водни птици, пеликани, диви гъски, жерави, патици и чайки, свирди и рибарки; в крайбрежните тръстики се чуваше такъв шум, такъв кипеж във водата и плясък на криле, че човек би казал, че там има някакви сборища или птичи войни.
Отвъд Кременчуг бреговете станаха по-ниски и открити.
— Гледай, ваша милост! — викна внезапно Женджан. — Уж слънце пече, а по полето има сняг.
Скшетуски погледна: наистина, докъдето око стига, бял покров блестеше под слънчевите лъчи от двете страни на реката.
— Ей, старши, какво се белее там? — попита той лоцмана.
— Вишни, пане! — отговори лоцманът.
Това наистина бяха вишневи гори от нискорасли дръвчета, с които отвъд устието на Псьол двата бряга бяха широко обрасли. Техният сладък и едър плод даваше есен храна на птиците, животните и хората, попаднали в пустинята, а същевременно беше предмет на търговия, който откарваха с платноходки чак до Киев и по-нататък. Сега горите бяха обсипани с цвят. Когато се приближиха до брега, за да могат гребците да починат, поручикът и Женджан слязоха от байдака да видят отблизо тия горички. Облъхна ги толкова упоителна миризма, че едва можеха да дишат. Множество птици лежаха на земята. На места дръвчетата образуваха непроходим гъсталак. Между вишните растяха също така изобилно диви, дребни бадемови дръвчета, покрити с розов цвят, които издаваха още по-силна миризма. Милиони бръмбари, пчели и пъстри пеперуди се носеха над това шарено море от цветове, чийто край не можеше да се види.
— Това е чудо, пане, чудо! — викаше Женджан. — Защо тук не живеят хора? Виждам също, че и дивеч има доста.
И наистина между вишневите дръвчета пробягваха сиви и бели зайци и безбройни ята от едри синекраки пъдпъдъци. Женджан уби няколко с пушка, но за свое голямо разочарование после узна от „старшията“, че месото им е отровно.
По меката пръст се виждаха следи от елени и диви кози, а от далечината долитаха отгласи, подобни на грухтене на диви свине.
След като се нагледаха и си починаха, отново тръгнаха на път. Бреговете ту се извисяваха, ту ставаха плоски и откриваха гледки към прекрасни дъбрави, гори, оброчища, могили и безкрайни степи. Околността изглеждаше толкова богата, та Скшетуски неволно си повтаряше въпроса на Женджан: защо не живеят тук хора? Но за да стане това, беше необходимо някой втори Йереми Вишньовецки да завладее тая пустиня, да я уреди и да я защитава от нападенията на татари и низовци. На места реката образуваше ръкави, завои, заливаше долове, блъскаше крайбрежните скали с разпенените си вълни и пълнеше с вода тъмните скални пещери. В такива именно пещери и завои се намираха казашките убежища и скривалища. В устията на реките, скрити сред гора от шавар, тръстика и папур, гъмжеше от птици, с една дума: див свят, изпълнен с пропасти, на места затънтен, пуст и тайнствен, се разкри пред очите на нашите пътешественици.