— Рядко минава седмица без някаква тревога — разправяше пан Гроджицки, — защото татарите като вълчи глутници, често от по няколко хиляди души, се довличат насам и трябва да ги трепем както можем с оръдията, а често пъти стражата взема за татари стадата диви коне.
— Не ви ли омръзва да седите в тая пустош? — попита пан Скшетуски.
— Дори да ми предложеха място в кралските покои, пак бих предпочел да остана тук. Оттук виждам повече свят, отколкото кралят от прозореца си във Варшава.
И наистина от валовете се виждаше безкрайният простор на степите, които сега изглеждаха като огромно море от зеленина; на север устието на Самара, а на юг — цялото течение на Днепър, скали, пропасти, гори, чак до пяната на втория, Сурския праг.
Надвечер посетиха и кулата, защото Скшетуски виждаше за пръв път тая загубена в степите крепост и се интересуваше от всичко. В това време в Слободка му приготвиха чайки, които бяха снабдени с кормила от двата си края, което ги правеше по-повратливи. Предстоеше му да тръгне на другия ден сутринта. Но през нощта почти не легна да спи, умислен какво да прави пред сигурната гибел, която го заплашваше при тая му мисия до страшната Сеч. Наистина, животът го привличаше, защото беше млад и влюбен, а и щеше да живее при възлюблената си; въпреки това честта и славата обичаше повече, отколкото живота. Но си спомни, че войната е близко, че като го чака в Розлоги, Елена може да бъде обгърната от страхотния пожар, изложена на прищевките не само на Богун, но и на развилнялата се дива тълпа, затова душата му се късаше от тревога и болка за нея. Степите трябва да са вече просъхнали, навярно вече може да се пътува от Розлоги до Лубни, но за жалост, той самият беше казал на Елена и княгинята да чакат завръщането му, защото не бе допускал, че бурята може да избухне толкова бързо, и не знаеше с какво го заплашва пътуването му до Сечта. Затова сега той се разхождаше с бързи крачки из стаята в замъка, скубеше брадата си и кършеше ръце. Какво да предприеме? Как да постъпи? Във въображението си вече виждаше Розлоги в пламъци, обкръжено от развилнялата се сган, по-скоро от дяволи, отколкото от хора. Собствените му стъпки отекваха като мрачно ехо под сводовете на замъка, а на него му се струваше, че това са злите сили, които вече отиват за Елена. По валовете тръбяха да се гаси светлината, а на него му се стори, че това е отглас от рога на Богун, затова скърцаше със зъби и се хващаше за сабята. Ах! Защо се нае той с тая експедиция вместо Биховец!
Женджан, който спеше при вратата, забеляза тая промяна у господаря си и стана, потърка очи, намали фитила, който гореше в железния светилник, и се засуети из стаята, като желаеше да привлече вниманието на Скшетуски.
— Ваша милост, хей, ваша милост!… — рече Женджан. Скшетуски го изгледа със стъклен поглед. Но внезапно се сепна в замислеността си.
— Женджан, ти страхуваш ли се от смъртта? — попита той.
— От какво? Как така от смъртта? Какво говориш, ваша милост?
— Защото, който отива в Сечта, той не се връща.
— Тогава ти защо отиваш, ваша милост?
— Това е моя работа, ти не се бъркай, но мене ми е жал за тебе, защото си дете, и макар че си хитрец, с хитруване там няма да се отървеш. Връщай се в Чигирин, а после в Лубни.
Женджан започна да се чеше по главата.
— Господарю, вярно е, че се страхувам от смъртта, защото, който не се бои от нея, той не се бои от Бога, а нали негова воля е да дава живот на човека и да го взема. Но щом ваша милост отиваш доброволно на смърт, това ще бъде твой, а не мой грях, защото ваша милост си господар, а аз слуга, затова аз няма да изоставя ваша милост, понеже не съм селянин, а шляхтич, ако и беден, но нелишен от амбиции.
— Знаех, че си добър слуга, но все пак ще ти кажа: ако не искаш да заминеш доброволно, ще тръгнеш по заповед, защото другояче не може да бъде.
— Дори да ме убиеш, ваша милост, ще вървя с тебе. Какво си мислиш, ваша милост, аз да не съм някакъв Юда, та да те предам на смърт?
И Женджан вдигна ръце пред очите си и се разрева на глас. Пан Скшетуски видя, че така няма да постигне нищо, а не искаше да му заповядва остро, защото му беше жал за момчето.