— Слушай — каза му той, — ти няма да ми помогнеш с нищо, а пък и аз доброволно няма да си сложа главата под меча, но ще занесеш в Розлоги писма, на които държа повече, отколкото на живота си. Ще кажеш там на нейна милост и на князете веднага, без да се бавят нито минутка, да отведат панна Елена в Лубни, защото иначе бунтът ще ги изненада — а ти сам ще се погрижиш всичко това да стане. Поверявам ти важна мисия, достойна за приятел, не за слуга.
— Прати някого другиго, ваша милост, с писмо всеки може да отиде.
— А имам ли тук друг доверен човек? Да не си загубил ума си? Пак ти казвам: можеш да ми спасиш два пъти живота, но такава услуга няма да ми направиш, защото живея сред мъки, а кожата ми се поти от болка, като си помисля какво може да стане.
— О, за Бога! Виждам, че трябва да замина, но ми е толкова мъчно за ваша милост, та дори да ми подариш тоя пояс на точки, пак няма да се утеша.
— Ще ти дам пояса, само свърши добре работата.
— Не искам и пояса, стига да ми позволиш, ваша милост, да дойда с тебе.
— Утре ще се върнеш с чайката, която пан Гроджицки праща в Чигирин. Оттам незабавно и без почивка ще тръгнеш право за Розлоги. Там не казвай нито на княгинята, нито на панна Елена, че съм в опасност, моли ги само да тръгнат веднага за Лубни, дори с коне, дори без никакъв багаж. Ето ти пари за път, писмата ще напиша ей сега. Женджан падна в краката на поручика.
— Господарю мой, нима няма да те видя повече?
— Каквото е рекъл Бог, каквото е рекъл Бог! — отвърна поручикът и го вдигна да стане. — Но в Розлоги ще бъдеш весел. Сега върви да спиш.
Останалата част от нощта Скшетуски прекара в писане на писма и в горещи молитви, след които веднага при него долетя ангелът на успокоението. В това време нощта избледня и тесните прозорчета откъм изток побеляха от зората. Разденяваше се и розови блясъци вече се прокрадваха в стаята. На кулата и в замъка засвириха утринното „ставай“. Малко след това Гроджицки се показа в стаята.
— Ваша милост поручик, чайките са готови.
— И аз съм готов — рече спокойно Скшетуски.
Десета глава
Бързите чайки летяха като лястовици по течението и носеха младия рицар и неговата съдба. Поради придошлата вода праговете не представляваха особена опасност. Чайките минаха Сурския и Лоханния, благоприятното течение ги прехвърли през Вороновския бент, докоснаха леко Княжия и Стрелецкия, но само се отъркаха о тях, без да се разбият, докато най-сетне в далечината видяха пяната и водовъртежите на страшния Ненаситец. Тук вече трябваше да слязат и да влачат лодките по суша. Работа дълга и тежка, която обикновено отнемаше цял ден. За щастие по целия бряг се намираха много дървени трупчета, изглежда останали от по-раншни преминавания, подлагани под лодките, за да се влачат по-леко по земята. Жива душа не се виждаше из цялата околност и в степта, по реката — нито една чайка, защото до Сеч можеха вече да минават само ония, които пан Гроджицки пускаше през Кудак, а той нарочно беше откъснал Запорожието от останалия свят. Затова само гърмът на вълните, които се разбиваха в скалите на Ненаситец, нарушаваше тишината. Докато хората влачеха лодките, пан Скшетуски наблюдаваше това чудо на природата. Страхотна гледка порази очите му. Седем скални прегради пресичаха реката по цялата й ширина, стърчаха над водата черни, разръфани от вълните, които бяха пробили в тях нещо като врати и проходи. Реката с цялата тежест на водата биеше в тия прегради, връщаше се, отблъсната назад, и подлудяла, бясна, разбита на бяла, разпенена маса, се мъчеше да ги прескочи като разярен жребец. Но отблъсната още веднъж, преди да успее да се втурне през отворите, тя сякаш гризеше скалите със зъби, гърчеше се от безсилен гняв в чудовищни водовъртежи, изригваше нагоре цели стълбове, кипеше като врелец и се задъхваше от умора като див звяр. После отново гръм сякаш от сто оръдия, вой на глутница вълци, хъркане, напрягане и при всяка скална преграда все същата борба, все същият хаос. Над бездната — крясък на птици, като че ли ужасени от тая гледка, между преградите — мрачни сенки на скали, които трепкат в по-тихата вода отстрани като зли духове.
Хората, които теглеха лодките, макар и свикнали с тая гледка, се кръстеха богобоязливо и предупреждаваха поручика да не се приближава много до брега. Защото имаше предания, че който твърде дълго гледа Ненаситец, най-сетне ще види нещо такова, от което разумът му ще се помъти; твърдеше се също така, че понякога от водовъртежите се показвали дълги черни ръце, хващали непредпазливите, приближили се прекалено много, и тогава страшен кикот се разнасял из пропастите. Нощем дори запорожците не смееха да влачат лодките си.