В тоя миг от групата излезе втори запорожец.
— Ние сме тук по волята на атамана — каза той. — Пазим никакъв лях да не се приближава, а който се приближи, трябва да го вържем и откараме при него. Това ще направим и с вас.
— Който отива доброволно, него няма да връзваш.
— Ще го връзвам, защото такава е заповедта.
— А знаеш ли, селяко, какво нещо е особата на посланика? И знаеш ли кого представлявам тук?
Изведнъж старият великан го прекъсна:
— Ще заведем посланика, но за брадата! Ето така!
При тия думи той посегна с ръка към брадата на поручика. Но в същия миг изохка и сякаш поразен от гръм, се строполи на земята.
Поручикът строши главата му с бойната си секира.
— Мушкай, мушкай! — завиха бясно гласове в групата.
Казаците на княза се хвърлиха на помощ на своя началник; загърмяха пушки, виковете „мушкай, мушкай!“ се сляха с дрънкането на оръжието. Започна безредна битка. Отъпканите при бъркотията огнища угаснаха и мрак обви сбилите се. Скоро хората от двете страни така се вкопчиха едни в други, че нямаше място за сечене, а ножовете, пестниците и зъбите заместиха сабите.
Внезапно от вътрешността на острова се чуха множество викове; идваше помощ за нападателите.
Още малко и тя щеше да закъснее, защото дисциплинираните казаци на Скшетуски вече вземаха връх.
— Към лодките! — извика поручикът с гръмлив глас.
Заповедта беше изпълнена в миг. За зла чест чайките бяха извлечени много навътре по пясъка и сега не беше лесно да ги тласнат във водата.
В това време неприятелят се втурна като фурия към брега.
— Огън! — изкомандва пан Скшетуски.
Залпът на мускетите веднага спря нападателите, които се смутиха, объркаха се и се оттеглиха в безредие, като оставиха десетина трупа, проснати на пясъка; някои от тия тела се мятаха конвулсивно като риба, извадена от водата и хвърлена на брега.
В същото време лодкарите, опрели весла о земята, подпомагани от казаците, напрягаха последни сили, за да тласнат чайките във водата; но напразно.
Неприятелят започна атака отдалеко. Плясъкът на куршумите по водата се смеси със съскането на стрелите и стоновете на ранените.
С все по-пронизителни викове „Аллах, Аллах!“ татарите се подканяха взаимно. Отговаряха им виковете на казаците „мушкай, мушкай!“, както и спокойният глас на пан Скшетуски, който все по-често повтаряше командата:
— Огън!
Първото развиделяване освети с бледа светлина битката. Откъм сушата се виждаше тълпата от казаци и татари, едните с лица до прикладите на пушките, другите — извити назад, с опъната тетива на лъковете; откъм водата — две чайки, които димяха и светеха от непрекъснатите залпове. По средата лежаха тела, вече спокойно проснати върху пясъка.
В едната лодка стоеше прав пан Скшетуски, по-висок от другите, горд, спокоен, с жезъл на поручик в ръка и с гола глава, защото една татарска стрела бе отнесла шапката му.
Вахмистърът се приближи до него и прошепна:
— Пане, няма да издържим. Противниците са много!
Но поручикът вече държеше само да подпечата с кръвта си своята мисия, да запази достойнството си и да загине славно. Ето защо, докато казаците си направиха от чувалите с храна нещо като прикритие, иззад което стреляха срещу неприятеля, поручикът стоеше открит и изложен на изстрелите.
— Добре! — каза той. — Ще загинем до последния човек.
— Ще загинем, бащице! — викнаха неговите казаци.
— Огън!
Чайките отново задимяха. От вътрешността на острова започнаха да прииждат нови тълпи, въоръжени с пики и коси. Нападателите се разделиха на две групи. Едната поддържаше огъня, другата, съставена от над двеста молойци и татари, само чакаше удобен момент за ръкопашна атака. В същото време от тръстиките около острова се показаха четири лодки, които щяха да нападнат поручика в тил и в двата фланга.
Беше вече съвсем светло. Само димът се точеше на дълги ивици в спокойния въздух и закриваше полесражението.
Поручикът заповяда на двайсет казака да се обърнат срещу атакуващите лодки, които, тласкани от веслата, летяха със скоростта на птици по спокойната речна повърхност. Поради това огънят срещу татарите и казаците, които идеха от вътрешността на острова, отслабна значително.
Те изглежда, че това чакаха.
Вахмистърът отново се приближи до поручика.
— Пане! Татарите вземат ханджарите в уста и ей сега ще се хвърлят върху нас.