Пановете делегати се поклониха до пояс най-напред на Тухай бей, който през цялото време с най-голямо безразличие лющеше своите слънчогледови семки, после на Хмелницки и кошевоя — и излязоха от помещението.
След малко радостните викове зад прозорците показаха, че делегацията е изпълнила поръчението.
— Да живее нашият кошевой! Да живее кошевоят! — викаха хрипливите гласове с такава сила, че стените на стаята сякаш трепереха от основи.
Същевременно започнаха да гърмят с мускети и кремъклийки. Депутацията се върна и отново седна в ъгъла на стаята.
— Ваша милост панове! — рече Хмелницки, когато зад прозорците поутихна. — Вие вече мъдро отсъдихте, че атаманът кошевой е справедлив човек. Но щом атаманът не е предател, кой е предателят? Кой има приятели между ляхите? С кого те влизат в тайни споразумения? До кого пишат писма? Кому препоръчват особата на посланика? Кой е предателят?
При тия думи Хмелницки все повече повишаваше глас и гледаше с враждебно око към Татарчук и младия Барабаш, сякаш искаше да ги посочи открито. В стаята се зашушука, няколко гласа започнаха да викат: „Барабаш и Татарчук!“. Някои куренни атамани станаха от местата си, между делегатите се чуха викове: „На смърт!“
Татарчук побледня, а младия Барабаш огледа смаян насъбраните. Неговата ленива мисъл се мъчеше известно време да отгатне в какво го обвиняват и накрая каза:
— Няма да яде кучето месо!
Каза това и започна да се смее като идиот, а след него и други. И изведнъж по-голямата част от куренните атамани започнаха да се смеят диво, без сами да знаят защо.
Иззад прозорците долитаха все по-силни викове; личеше, че там водката беше започнала да разпалва главите. Шумът от човешката вълна се засилваше всеки миг.
Но Антон Татарчук стана, обърна се към Хмелницки и започна да говори:
— Какво съм ви сторил аз, ваша милост хетмане запорожки, та искате моята смърт? В какво съм виновен пред вас? Комисарят Зачвилиховски ми бил писал писмо. Какво от това? И князът е писал писмо на кошевоя! Но получил ли съм аз писмото му? Не! А ако го бях получил, какво щях да направя? Щях да отида при писаря и да го накарам да ми го прочете, защото не мога нито да чета, нито да пиша. И вие веднага щяхте да знаете какво е писано в писмото. А ляха дори не съм видял с очите си. Предател ли съм аз тогава? Хей, братя запорожци, Татарчук ходи с вас до Крим, а когато отивахте във Влашко, дойде и във Влашко, когато отидохте срещу Смоленск, дойде и срещу Смоленск. Той се е бил заедно с вас, добри молойци, живял е с вас, добри молойци, и кръвта си е проливал с вас, добри молойци, и от глад е умирал с вас, добри молойци, защото той не е лях, не е предател, а казак, ваш брат. И ако пан хетманът настоява за неговата смърт, нека каже защо настоява! Какво съм му сторил аз? С какво съм проявил неискреност? А вие, братя, благоволете и съдете справедливо!
— Татарчук е добър молоец! Татарчук е справедлив човек! — обадиха се няколко гласа.
— Ти, Татарчук, си добър молоец — каза Хмелницки — и аз не искам твоята смърт, защото ти си мой другар и не си лях, а казак, наш брат. Защото, ако някой лях беше предател, аз нямаше да тъгувам и да плача, но когато добър молоец е предател, когато мой другар е предател, на мене ми е тежко на сърцето и ми е жал за добрия молоец. А щом си бил и в Крим, и във Влашко, и при Смоленск, твоят грях е още по-голям, задето сега си поискал скришом да издадеш на ляха нашата готовност и желанието на запорожките войски. На тебе са ти писали да го улесниш в каквото поиска, а кажете, ваша милост панове атамани, какво би могъл да иска ляхът? Нима не моята смърт и смъртта на благосклонния ми приятел Тухай бей? Нима не гибелта на запорожката войска? Така че ти, Татарчук, си виновен и нищо друго не можеш да докажеш. А на Барабаш е писал чичо му, черкаският полковник, другар на Чаплински, на ляхите другар, който криеше у себе си документите за привилегиите, за да не ги получи запорожката войска. Щом е така, а кълна се в Бога, че е така, вие двамата сте виновни и молете атаманите за милост, аз също ще ги моля заедно с вас, при все че вината ви е тежка и предателството — явно.
В това време иззад прозорците долиташе вече не шум и глъч, а сякаш гръм от някаква буря. Тълпата искаше да знае какво става в заседателната зала и изпрати нова делегация.
Татарчук почувства, че е загубен. Сега си спомни, че преди една седмица беше говорил пред атаманите да не дават на Хмелницки хетманския жезъл и да не се съюзяват с татарите. Студени капки пот избиха по челото му: той разбра, че вече няма спасение. Що се отнася до младия Барабаш, ясно беше, че като го погубва, Хмелницки иска да отмъсти на стария черкаски полковник, който обичаше много своя братов син. И все пак Татарчук не искаше да умира. Той не би побледнял пред сабята, пред куршума, дори пред кола. Но такава смърт, каквато го очакваше, го ужасяваше до мозъка на костите и затова се възползва от мига тишина, възцарила се след думите на Хмелницки, и викна пронизително: