Хмелницки цял почервеня — хвана сабята за дръжката и изгледа поручика като лъв, който ей сега ще зареве и ще се хвърли върху жертвата си. Но се въздържа. За щастие, не беше пиян.
А може би внезапно го обзе някакво безпокойство, може би някакъв глас се обади в душата му: „Откажи се от тоя път!“ Защото неочаквано, сякаш искаше да се защити от собствените си мисли или самия себе си да убеди, заговори:
— От друг не бих понесъл такива думи, но и ти внимавай да не би смелостта ти да изгълта моето търпение. С ада ме заплашваш, в лични сметки и измяна ме обвиняваш, а откъде знаеш дали само за неправдите към мен отивам да отмъщавам? Тогава откъде бих намерил помощници, откъде тия хиляди, които вече минаха или ще минат на моя страна, ако желаех да се боря само заради моите болки? Погледни какво става в Украйна. Хей! Земя буйна, земя майка, земя родна! А кой в нея е сигурен за утрешния ден? Кой в нея е щастлив? Кой не е лишен от вярата си, от свободата си, кой не плаче в нея и не въздиша? Само родовете Вишньовецки, Потоцки, Заславски, Калиновски, Конецполски и една шепа шляхтичи! За тях са староствата, сановете, земята и хората, за тях са щастието и златната свобода, а народът протяга в сълзи ръце към небето и чака Бог да се смили, защото и кралската милост няма да помогне! Малко ли са и шляхтичите, които не издържат на непосилния гнет и бягат в Сечта, както аз самият избягах? Аз не искам война с краля, нито с Жечпосполита! Тя е наша майка, той — баща! Кралят е милостив господар, но „кралчетата“… С тях ние не можем да живеем, те са, които грабят, налагат аренда, такси за ползване на езерата, такси за женитба с чужда крепостна, данък за вятърните мелници, данък за кошерите, за рогатия добитък. Тяхната тирания и гнетът от страна на евреите викат към небето за отмъщение. Каква благодарност получи запорожката войска за толкова големите й заслуги през многобройните войни? Къде са казашките привилегии? Кралят дал, „кралчетата“ го отнеха. Наливайко вързан на коне и разкъсан. Павлюк изгорен в меден бик! Още не е изсъхнала кръвта от раните, които ни нанесе сабята на Жулкевски и Конецполски. Не са изсъхнали сълзите за пребитите, посечените, побитите на кол, а сега гледай какво свети на небето — тук Хмелницки посочи през прозореца пламналата комета, — гняв Божи! Бич Божи!… И ако аз трябва да бъда тоя бич на земята — нека бъде волята Божия! Ще поема това бреме върху себе си.
При тия думи той протегна ръце нагоре и сякаш цял се запали като грамаден факел на отмъщението, после почна да трепери, а след това падна на пейката, сякаш смазан от бремето на своето предопределение.
Зацари мълчание, прекъсвано от хъркането на Тухай бей и на кошевоя, а в единия ъгъл на стаята щурец църкаше жално.
Поручикът седеше с оборена глава. Човек би казал, че търси отговор на думите на Хмелницки, които бяха тежки като гранитен блок; заговори с тих и тъжен глас:
— Ах! Дори да беше истина всичко това, кой си ти, хетмане, та се обявяваш за съдия и палач? Каква е тая жестокост, какво е това високомерие, което те увлича? Защо не оставиш Бог да съди и наказва? Аз не защитавам злите, не одобрявам неправдите, не обявявам потисничеството за право, но и ти надникни в себе си, хетмане! Оплакваш се от гнета на „кралчетата“, казваш, че не искали да слушат ни краля, ни закона, заклеймяваш тяхната надменност, а самият ти не си ли суетен? Не вдигаш ли ти сам ръка срещу Жечпосполита, срещу закона и величеството? Виждаш тиранията на господарите и шляхтата, но не виждаш, че ако не са техните гърди и брони, ако не е тяхната сила, замъци, оръдия и войски, тая земя, по която тече мед и мляко, щеше да стене сто пъти по-тежко под турско или татарско иго! Кой би я бранил? Благодарение на чия закрила и мощ вашите деца не служат като еничари и не отвличат жените ви в развратните хареми? Кой заселва пустините, създава села и градове, издига храмове на Бога?…